Всяка седмица Майкъл изпращаше къси делови писма, с които съобщаваше какви са приходите и как се готви за новата постановка, но Чарлс Теймърли й пишеше всеки ден. Той я осведомяваше за всички светски новини, разказваше й по своя очарователен и културен начин за картините, които е видял, за книгите, които е прочел. Писмата му бяха пълни с нежни алюзии и шеговита ерудиция. Той философстваше без педантизъм. Пишеше й, че я обожава. Това бяха най-прекрасните писма, които бе получавала някога, и тя реши да ги запази за бъдещите поколения. Възможно е някой някога да ги публикува и хората ще отиват в Националната галерия, за да видят портрета й, нарисуван от Мак Енвой74, и с въздишка ще си спомнят за тъжната романтична любовна история, чиято героиня е била тя.
Чарлс й беше удивителна поддръжка в първите дни, след като загуби любовта на Том, и Джулия не можеше да си представи какво би правила без него. Той винаги беше на нейно разположение. Разговорът с него я отнасяше в друг свят и успокояваше нервите й. Душата й беше размътена и тя се къпеше в чистия извор на неговия дух. Какво спокойствие я обземаше, когато скиташе с него из картинните галерии! Имаше основание да му бъде благодарна. Мислеше си колко време вече я обича. Той я чакаше повече от двадесет години. Тя не бе твърде благосклонна към него. Би се чувствал толкова щастлив да я притежава, а това никак нямаше да я нарани. Защо толкова дълго го отблъскваше? Може би защото той й бе безкрайно предан и неговото обожание — толкова смирено; може би само защото тя искаше да запази в неговата душа онзи идеал, който сам си бе създал преди много години. Наистина беше глупаво, а тя бе чисто и просто една егоистка. Джулия бе обзета от възторг при мисълта, че най-после можеше да го възнагради за цялата му нежност, постоянство и безкористност. Все още бе под влияние на чувството, което добрината на Майкъл бе събудило в нея, че е недостойна за него, все още се разкайваше, че през всичките тези години го е пренебрегвала. Желанието да се пожертва, с което бе напуснала Англия, продължаваше да гори в гърдите й. Чарлс беше достоен обект за тази цел. Тя се засмя ласкаво и щастливо, като си представи колко поразен ще остане от нейното намерение. В първия миг просто няма да повярва, а след това — какво блаженство, какъв екстаз! Любовта, която е пазил в себе си толкова години, изведнъж ще срути всички прегради и ще я залее като мощен порой. Сърцето на Джулия неистово заби при мисълта за безграничната му благодарност. И все пак трудно ще му бъде да повярва, че най-после щастието му се е усмихнало. Когато всичко свърши и тя лежи в обятията му, ще се притисне нежно до него и ще му прошепне:
„Струваше ли си да чакаш тъй дълго?“
„Ти като Елена ме направи безсмъртен с една целувка.“75
Възхитително беше да си в състояние да дадеш толкова щастие на едно човешко същество.
„Преди да си тръгна от Сен Мало, ще му пиша“, реши Джулия.
Пролетта се превърна в лято и в края на юли дойде време да замине за Париж — трябваше да се погрижи за тоалетите си. Майкъл искаше да открие сезона в първите дни на септември и репетициите за новата пиеса щяха да започнат през август. Джулия бе взела пиесата със себе си в Сен Мало, като се надяваше да научи ролята си, но при условията, в които живееше, това беше невъзможно. Имаше предостатъчно време, но в това сиво, пуританско, но и уютно градче, в постоянната компания на двете стари дами, чиито интереси се ограничаваха в енорийските дела и домашните задължения, пиесата, колкото и да беше интересна, не можеше да я увлече.
„Отдавна е време да се връщам“, си каза тя. „Какво ли ще стане, ако внезапно реша, че театърът не си струва цялата шумотевица, която вдигат около него?“
Джулия се прости с майка си и с леля Кари. Те бяха много мили с нея, но тя ги подозираше, че няма да съжаляват много, че си тръгва — нейното заминаване щеше да ги върне към живота, с който бяха свикнали. Освен това щяха да се успокоят, че не ги грози опасност от нещо ексцентрично, което винаги може да се очаква от една актриса, и което щеше да предизвика неблагоприятни коментари от страна на дамите в Сен Мало.
Тя пристигна в Париж през деня и когато я въведоха в апартамента й в хотел „Риц“, доволно въздъхна. Какво удоволствие бе да се върнеш към лукса! Неколцина приятели й бяха изпратили цветя. Джулия взе вана и се преоблече. Чарли Диврил, който й шиеше всички тоалети и отдавна вече й беше приятел, дойде, за да я заведе на обяд в „Боа“.
— Чудесно прекарах времето си — каза му тя. — Разбира се, доставих голяма радост на старите дами, но имам чувството, че ако останех само още един ден, щях да се отегча.
75
Перифразиран стих от „Трагичната история на доктор Фаустус“ от Кристофър Марлоу. — Б.пр.