Как беше по-нататък?
„Каква идиотщина!“
— Какви прелестни стихове — въздъхна Джулия. — Възможно е да сте прав. Уф!
Чарлс продължаваше да рецитира. Джулия винаги бе намирала, че този му навик е малко уморителен.
Сега той й даваше възможност да помисли. Тя спря немигащ поглед върху незапалената камина, като че бе изпаднала в транс от съвършенството на стиховете. Чарлс просто нищо не бе разбрал, това бе очевидно. И нищо чудно. В продължение на двадесет години тя бе останала глуха за страстните му молби и бе напълно естествено да е решил, че надеждите му са напразни. Все едно да покориш Еверест. Ако някои издръжливи алпинисти са се домогвали безуспешно до върха в продължение на двадесет години и изведнъж намерят полегата стълба, която води направо към него, просто не биха повярвали на очите си; биха помислили, че е някаква уловка. Джулия почувства, че трябва да бъде по-ясна; трябва да подаде ръка за помощ на уморения поклонник.
— Вече е много, много късно — нежно каза тя. — Покажете ми новата си рисунка и да си вървя.
Чарлс се изправи и Джулия му протегна двете си ръце, за да й помогне да стане от дивана. Качиха се на горния етаж. Пижамата и халатът на Чарлс бяха акуратно сгънати върху един стол.
— Колко сте добре вие, ергените… Каква уютна и приятна спалня!
Чарлс свали от стената поставената в рамка рисунка и я доближи до светлината, така че Джулия да я разгледа добре. Това беше нарисуван с молив портрет на пълна жена с боне и рокля с ниско изрязано деколте и буфон ръкав. Жената й се стори грозновата, а роклята — смешна.
— Възхитително! — възкликна тя.
— Знаех, че ще ви хареса. Много хубава рисунка, нали?
— Поразителна!
Той окачи картината обратно на стената. Когато се обърна към Джулия, тя стоеше до леглото с ръце зад гърба и напомняше черкезка пленница, докарана от главния евнух при великия везир, за да я огледа; в позата й имаше пленителна нерешителност и ведно с това очакването на непорочна девица, която стои на прага на своето кралство. Джулия чувствено въздъхна.
— Скъпи, беше прекрасна вечер. Никога не съм се чувствала толкова близо до вас.
Бавно повдигна ръце и с поразителния си вроден усет за ритъм ги протегна напред с дланите нагоре, като че ли държеше невидимо за окото разкошно блюдо, на което поднасяше собственото си сърце. Прекрасните й очи издаваха нежност и покорство, плаха усмивка се появи на лицето й: тя се предаваше.
Джулия видя, че усмивката на Чарлс замръзна на устните му. Най-после правилно беше разбрал всичко.
„Господи, аз не съм му нужна! Всичко е било блъф!“
В първия миг това откритие я потресе. „Господи, как да се измъкна от това положение? Каква ли идиотка изглеждам?“
Едва не загуби самообладание. Трябваше да мисли със светкавична бързина. Той стоеше пред нея и я гледаше със зле прикрито смущение. Джулия изпадна в паника. Какво да прави с тези ръце, които държат царственото блюдо? Бог вижда, че са малки, но сега приличаха на овнешки бутове, висящи в някой колбасарски магазин. Нито пък знаеше какво да каже. С всяка секунда позата й и цялата ситуация ставаше все по-непоносима.
„Мерзавец, мръсен подлец! Да ме разиграва така през всичките тези години!“
Джулия взе единственото възможно решение. Запази позата си. Като внимаваше да не бърза, тя събра длани и като сключи пръсти, отметна глава назад и съвсем бавно вдигна ръце в посока към лицето си. Тази поза бе също така прелестна, както и предишната, и й подсказа нужните думи. Дълбокият й звучен глас леко трепереше от изблик на чувства.
— Когато мисля за нашето минало, аз се радвам, че няма нищо, в което да ни упрекнат. Не смъртта е горчивината на живота, горчивината на живота е, че любовта умира. „Нещо такова се казваше в една пиеса.“ Ако бяхме станали любовници, много отдавна бих ви омръзнала и какво би ни останало сега? Само съжалението за собствената ни слабост. Повторете този стих на Шели, който преди малко ми казахте.
80
Из „Ода за гръцката ваза“ от английския поет Джон Кийтс (1795—1821). Превод на Моис Бело. — Б.пр.