— Прекалено много „може би“. Ами чичо Гриф? Него кой го е ударил?
— Не знам още. Но помниш ли онова туристическо корабче, което беше застигнато от десетметрова вълна в спокоен ден?
— Да.
— Може би голяма вълна да е ударила „Форс мажор“, докато Грифин е слизал по стълбата. Пада на палубата и си удря главата.
— Пак прекалено много „може би“.
— Господи, Вик! Просто играя покер с идеите. Казвам само, че може да хвърлим плувките на Джуниър на съдебните заседатели и да всеем основателно съмнение.
— Чичо Гриф никога няма да се съгласи.
— Смяташ ли, че вече не си го е помислил?
— Ако си го е помислил, защо не ни го е казал?
— Защото иска да спечелим делото, без да замесваме сина Му.
Когато стигнаха до Бйг Пайн Кий, Виктория зави наляво по Лонг Бийч Роуд. Преди да си тръгнат от Фоулс Стив се беше обадил на Джуниър, който оглеждаше лодки за гмуркане на разпродажба в Маратон. После щеше да ходи в „Полинезия Бийч Клуб“ да разпусне.
Да разпусне от какво, почуди се Стив. Пичът не работеше. Какво го беше напрегнало толкова?
Джуниър ги беше поканил да обядват в клуба, където според думите му сервирали страхотен албакор на скара. Така че сега Стив очакваше с нетърпение рибата тон, последвана от кръстосан разпит.
Джуниър беше казал, че до клуба се стига само по частен мост от южния край на Биг Пайн Кий. Беше снишил гласа си, за да му каже паролата „Контики“, която трябваше да кажат на пазача на пропуска. Беше малко прекалено черепно-костно за вкуса на Стив. Частно убежище за богати мъже, тлъсти котараци, които се поздравяват над чашите с ром и кола. Джуниър се изкиска по телефона и им каза, че „атмосферата“ щяла да им допадне.
Атмосферата си я заври в гъза. Лицемерно копеле!
— Какъв е планът ти? — попита Виктория.
Стив й се усмихна.
— Ще кажа на Джуниър да постъпи мъжки. Да спаси баща си, като се предаде. Да признае непредумишлено убийство. Десет години, ще излезе след седем. Не е много зле. Е, ще загуби тена си.
Мъжът на пропуска беше с колонизаторски шлем и военноморска униформа с еполети. Усмихна се широко, когато Стив прошепна „Контики“.
— Приятен ден, сър, мадам — отвърна той. — И внимавайте да не изгорите.
Прекосиха моста и Виктория паркира миникупъра си до бял линкълн навигатор с теглич. Бил на Джуниър, така каза на Стив, докато той се разгъваше от малката кола. На задната броня на колата имаше стикер: „Гмуркачите го правят дълбоко.“
— Простотия — каза той. — Голяма простотия.
— Ти ли го казваш? С пуберските си фланелки.
— Моите имат подтекст. Не са тъпи хвалби.
— Всичките сте недорасли — до един.
Насочиха се към клуба с бамбукови стени и тръстиков покрив. До входа беше издълбан двуметров дървен тики, полинезийският бог. Дълъг червен език висеше от отворената му уста и определено изглеждаше мръснишки.
Стив чу удар на ракета в топка. Погледна по-внимателно, мерна раздвижване, после мерна гола плът. На скрития зад ред палми тенис корт играеха две двойки на средна възраст.
— Мисля, че работниците от пералните стачкуват.
— Какви ги говориш?
— Тенисистите са без тениски и без шорти.
Виктория надникна между дърветата.
Единият мъж извика:
— Аут? Друг път е аут!
После се чу женски глас.
— Стига, Ал. Беше аут, четирийсет, скъпи.
— Голи са — прошепна Виктория, сякаш тики можеше да ги подслушва.
— Нали това ти казвам. Джуниър ни иска със смъкнати гащи. Теб най-вече.
— Не се пали. Сигурно е от онези курорти, дето разрешават да се ходи и без дрехи.
— Никакви дрехи! — каза младата жена зад ратановия тезгях. Рогозки от тапа висяха по бамбуковите стени, а в ъгъла една майна23 беше кацнала върху изкуствено дърво. — Всички са голи. Членове, гости, персонал.
Жената имаше усмивка от филмчетата на Уолт Дисни, сякаш се беше надишала с азотен окис. На табелката с името й, висяща между огромните й бронзови гърди, пишеше „Сладурана“. По преценка на Стив — основана на опит от първа ръка и защита на доктор Ървин Рудник по обвинения за нанасяне на телесни вреди — големите колкото грейпфрут цици на Сладурана бяха увеличени с операция.
— От моста нататък всички са голи — натърти Сладурана. — Дори и на бюфета за обяд.
— Имаме среща с член — каза Виктория и Стив се въздържа да не направи гнусен каламбур.
— Кой е той? — попита Сладурана.
— Грифин Джуниър.
— О, господин Грифин! — измърка Сладурана. — Той е голяма клечка тук.