— Прясно изцеден лимонов сок — започна да обяснява Джуниър. — Независимо кой какво ви казва, не купувайте евтина текила за коктейлите. Най-добрата е на „Арете“. „Бланко Суаве“, ако решите да похарчите сто долара за бутилка. Ако пиете текилата чиста, вземете си „Трес, куатро и чинко“ от син столетник, но това ще ви върне назад с четиристотин долара.
— Изглеждат доста пари за нещо, което ще се превърне в пикня след двайсет минути — Стив игра контра на господин Бонвиван.
— Зависи кое е важно за теб, предполагам — отвърна Джуниър.
Кое е важно за Стив, почуди се Виктория. Племенникът му Боби, разбира се. Работата. И тя. Но колко важна беше тя? Да накараш Стив да се отвори, беше все едно да отвориш буркан с маслини за мартини. Добре е да го удариш няколко пъти по капака.
Езикът на Стив облиза едно солено кристалче от чашата. Имаше отнесен вид и Виктория знаеше, че не мисли за техните отношения. Нито за отбора на „Флорида Марлинс“. Нито дори за Боби. Вникваше в делото и изражението му й подсказваше, че нещо го притеснява.
— Все още не разбирам — каза Стив. — Такъв голям проект като „Океания“… Как сте могли да го опазите в тайна?
— Баща ми го бива да пази тайни — отвърна Джуниър, — и то не само свързани с бизнеса.
— Какво искаш да кажеш?
— След като Нелсън почина…
— Се самоуби — Виктория прекъсна гръцкия бог, предпочиташе точния език пред евфемизмите. — Баща ми се самоуби.
Това накара и двамата мъже да замълчат за миг. Виктория мигновено съжали, че беше развалила настроението на всички, особено собственото си. Но все още беше ядосана на баща си и вероятно цял живот щеше да бъде. Споменаването на името му, на смъртта му, върна отново болката.
— След като баща ти се самоуби — продължи Джуниър, като я погледна с много нежност, — не спирах да тормозя моя баща с въпроси защо го е направил. Двамата бяха неразделни. Майките ни бяха първи приятелки. Ние с теб бяхме, нали знаеш…
_Предопределени да станем двойка._
Довърши тя наум изречението, докато отпиваше от чашата си.
— Какво каза баща ти?
— Нищо. Освен „Сигурен съм, че Нелсън е имал основание“.
— Дори бележка не остави — каза Виктория. — Бях на дванайсет, през всичките тези години го мразя, че дори една прощална бележка не ми остави. Не можеше ли просто да напише: „Скъпа дъще, съжалявам. Моля те, прости ми. Винаги съм те обичал.“
Нито единият, нито другият можеха дай отговорят. Стив топна парче чипс в гуакамолето. Искаше да говори за делото, но явно разбра, че трябва да изчака да приключат приказките за семейството.
След малко Джуниър каза:
— Майка ти какво ти каза?
— Почти нищо. Имало съдебно разследване. Подкупи и изнудване в строителния бранш. Татко получил призовка и се самоубил точно преди да даде свидетелски показания. — Виктория пресуши маргаритата по-бързо, отколкото възнамеряваше. — Кралицата никога не е навлизала в подробности. Така че баща ти не е единственият, който умее да пази тайни.
— Моята теория е, че баща ми е прехвърлил върху Нелсън цялата тежест, свързана с юридическите проблеми — каза Джуниър. — Дошло му е в повече от възникналите спънки. Баща ми продължава да изпитва чувство на вина.
— Затова ли стоя настрана всичките тези години? — попита тя.
— Не е стоял настрана. Изпращаше ви чековете.
— Какви чекове?
Джуниър изглеждаше изненадан.
— Предполагам, че Кралицата не ти е казала. Няколко години баща ми й изпращаше чекове, но тя не ги осребряваше.
— Защо? Какво е казала на баща ти?
— Не мисля, че са си говорили след погребението. Нито веднъж.
— Вероятно не е могла да го открие. Вие се изнесохте от страната. Изчезнахте от живота ни.
— Пишеше й, Тори. Опитваше се да се свърже и по телефона. Но безуспешно.
Защо, почуди се Виктория. И защо майка й не й беше казала? Такава си беше Айрини Лорд. Тайнственост и стоицизъм, това бяха разменните й монети. Не ходиш насам-натам да се вайкаш за самоубийството на съпруга си. Не го разглеждаш. Лепваш му удобен етикет — „натиск в работата, баща ти се срина“ — и продължаваш нататък.
Кралицата беше складирала спомените си в един сандък на тавана и беше скрила ключа от собствената си дъщеря. Но чичо Гриф сигурно знаеше какво има вътре. Сега Виктория имаше още една мисия, която нямаше нищо общо с делото за убийство. Щеше да научи всичко, което можеше, от чичо Гриф. Това означаваше да прекарва повече време с него, да го опознае отново. Същото важеше и за Джуниър.
Законите на Соломон
5.
„Обичам“ означава да поемеш куршума заради любимия човек. Всичко по-малко от това е просто „харесвам“.
Четирима заподозрени
12
Може би тропическото слънце хвана Стив или пък силната текила „Арете“ му замая главата, или несигурността — да, съмненията, породени от мускулестото присъствие на Джуниър. Дали пък не започна от момента, в който Виктория отказа да правят секс във водата и после настоя да развалят фирмата?
Захвърлен отново в Маргаритавил, той лежеше, проснат на шезлонга, на метър разстояние от жената, която обичаше. На метър от другата й страна беше загорелият бифтек, който явно я сваляше. По-лошото беше, че тя явно се поддаваше, очите й блестяха в очакване, езикът на тялото й беше свободен и подканящ.
Може би вината си е моя, помисли си Стив. Той ли я отблъсна? Но как? Идея нямаше.
В целия широк свят имаше само двама души, за които би пролял кръвта си. Виктория и Боби. Би поел куршума вместо който и да е от тях. Без колебание, без въпроси. Изправен пред вселенския избор — гласът на Господ, който настояваше за неговия или техния живот, — Стив щеше да приеме саможертвата. Дълбоко в себе си вярваше, че обича и чепатия си баща. Но щеше да се изхвърли, ако кажеше, че би дал живота си за него.
— Още една „Маргарита“? — предложи Джуниър. — Милагрос може да направи още няколко кани. — Испаноговорещата жена с бяла униформа стоеше на почтително разстояние от терасата и чакаше заповедите на господаря си.
— Не, благодаря — отвърна Стив. — Чака ни работа.
— Ако мога да помогна с нещо, просто кажете — предложи услугите си Джуниър.
Колко точно трябваше да му каже? Стив не му беше описал как винаги разглобява делото за убийство на съставните му части. Прокурорско клише беше, че всяко престъпление се състои от три елемента. В косвеното дело — дело без очевидци — получаваш обвинителна присъда, като докажеш, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средства да извърши убийството.
В „Щатът Флорида срещу Харолд Грифин“ нямаше да е проблем да се докаже възможността. Двама мъже излизат с лодка. Когато лодката стига до брега — разбива се на брега, — единият е с харпун в гърдите. Проста аритметика.
И със средствата беше лесно. Обвиняемият е знаел, че на лодката има харпун, и е имал лесен достъп до него.
Но обвинението щеше да има проблем с мотива. Грифин нямаше видима причина да убива Стъбс. По дяволите, Стъбс му беше нужен жив. Трябваше му заради положителната екологична оценка на Океания. Която явно човекът е бил готов да даде. Нямаше ли всички да празнуват с джамбалая от омари в „Луис“, да вдигат тостове за „Океания“ със скъпо шампанско и да пушат кубински пури?
И така Стив стигна до грижливо обмисленото заключение — макар че едва ли беше толкова трудно да стигне до него, — че Хал Грифин вероятно беше прав.
Който е убил Стъбс, иска да потопи Океания. И за да защитим Грифин, трябва да открием този човек.
Или хора. Стив отново си спомни как Стъбс бе вдигнал два пръста в болницата.
Премижа от слънцето и се обърна към Джуниър, който направо попиваше лъчите.
— Трябва ни списък с всички, които са знаели, че баща ти има намерение да излиза с яхтата.
— Няма проблем — каза Джуниър.
— Плюс всички, които имат финансово участие в Океания.
— Имате ги.
— И всички, които са знаели, че баща ти ще взима Стъбс със себе си.