— Кажи ми, Фоулс.
— Малко съм късоглед. — Фоулс посочи към лодката. — Какво виждаш?
— Движи се с огромна скорост и се е изправила. Дълга и тънка. Направо за състезания.
Точно като лодката на сателитните снимки, която следеше „Форс мажор“.
— Трябва ли да се връщаме на корабчето, Фоулс?
— Няма значение. Не можем да избягаме. — Гласът му изчезваше.
Ревът се засили. Стив си спомни как „Форс мажор“ наближаваше плажа на Сънсет Кий. Звукът от наближаваща лавина. По-скоро вой, като от реактивен двигател.
— Господи, Фоулс! Какво става, по дяволите?
— Затвори си устата и ме слушай. Нямаме много време. Стана горе-долу както ти каза. Излязох с торпедото в залива. Моторницата ме прибра. „Сигарет Топ Гън 38“. После ме остави близо до Блек Търтъл Кий. Останах във водата, докато дойде „Форс мажор“. Докато мистър Джи теглеше кошовете за омари, се качих на борда. Спуснах се в машинното. След няколко минути ги чух как си говорят в салона. Мистър Джи му даде стоте хиляди, а Стъбс каза, че били малко. Някой друг бил предложил повече за услугите му. Някой щял да плати десет пъти повече, ако потопял Океания.
Точно както каза Грифин, когато най-сетне си призна истината.
— И двамата се наливаха цял ден и се вдигна адска разправия. Мистър Джи настояваше да разбере кой е другият играч, но онази мижитурка не искаше да каже. Крещяха си здраво. Мистър Джи явно беше извадил харпуна, защото Стъбс се изсмя и попита дали не е забравил нещо. Тогава мистър Джи се разсмя. Харпунът нямаше стрела. И двамата се поукротиха и Стъбс каза, че щял да откаже на другия и ще вземе парите на мистър Джи плюс сто хилядарки всяка година. Това явно реши проблема. Мистър Джи се качи обратно на мостика и насочи яхтата към Сънсет Кий.
Отново точно както Грифин им го беше разказал, помисли си Стив, като погледна към „Фарфарата“. Моторницата се беше изравнила с корабчето за гмуркане. Може би човекът, който я караше, още не ги беше видял как подскачат по вълните.
— Значи когато Грифин си тръгна, Стъбс е бил в добро здраве и още е дишал?
— Но стана бял като призрак, когато ме видя да влизам през капака отдолу. Питам го дали не е забравил, че току-що е взел четирийсет хиляди долара като предплата от някой друг.
— Парите, които полицията откри в хотелската му стая.
— Точно така. Тъпото животно ми каза, че щял да ми ги върне. Мислеше си, че подкуп се връща като панталони. — Фоулс се извърна, видя как моторницата се отдалечи от „Фоулс Фарфарата“ и се насочи право към тях. — Казах му, че съм дошъл, за да се убедя, че няма да се отметне и че иначе ще го изхвърля през борда.
— Кой ти нареди? За кого работеше?
— Няма значение кой. Такива бяха заповедите ми, но аз блъфирах. Никога нямаше да го убия.
Моторницата беше на петстотин метра разстояние и пореше право към тях.
— Малката гадина полудя — продължи Фоулс. — Грабна харпуна и натъпка стрелата вътре, но явно не я беше сложил както трябва. Започна да го размахва и аз го сграбчих. Сборичкахме се и проклетията гръмна. Стрелата се заби право в гърдите му. Панирах се. Веднага побягнах и се хвърлих през борда. Стоях и чаках, докато моторницата не ме прибра.
— Щом не си имал намерение да убиваш Стъбс, можеш да кажеш, че е било при самоотбрана.
— Морално погледнато, виновен съм. Убих Стъбс, все едно аз дръпнах спусъка.
И двамата погледнаха към приближаващата се моторница, вдигнала нос във въздуха, пореше право към тях с най-малко десет възела. „Сигарет Топ Гън 38“ с гладък бял корпус, изрисуван с оранжеви и червени пламъци. В кокпита се виждаше мъж, на кормилото беше опряна пушка.
— Това е мъжът, който те взе, нали? — попита Стив.
— Да, това е.
— Защо е с пушка?
— За да ме убие. Теб също най-вероятно.
— Боже, Фоулс! Имаш ли някакво оръжие?
— Нямам дори харпун — каза британецът с тъжна усмивка.
Гърмежите от автоматичните изстрели отекнаха над водата.
Стив се сви на седалката си.
— Ами сега?
— Колко въздух имаш?
— Петнайсет минути. И по-малко, ако ми се спече задникът от страх, което вече стана.
Изстрелите рикошираха в стоманения корпус на торпедото.
— Екипаж, готови за гмуркане! — нареди Фоулс, без съмнение точно както дядо му в норвежкия фиорд.
Стив нахлузи маската и подготви мундщука и регулатора си.
— Така и не ми каза. Кой е този човек?
— Казва се Чери Конклън.
Фоулс налапа мундщука, отвори баласта и натисна ръчката напред. Торпедото ги понесе надолу точно когато нов изстрел изсвистя покрай старото ръждясало корито.
Живот в минало време
46
_Кой, по дяволите, е Чери Конклън?_
_И защо иска да ме убие?_
Да убие Фоулс, това можеше да го разбере. Британецът беше сварено яйце, готово да се спука. Когато го направеше, щеше да разобличи Конклън и човека, който ги беше наел и двамата. Според Уилис Раск Конклън беше безмозъчна отрепка, която не можеше да измисли толкова подмолен план за подкуп. Шефът му искаше да види Грифин обвинен в убийство и Океания погребана в морето. Но кой беше шефът му? Фоулс така и не каза.
Когато торпедото се спусна, куршумите продължиха да се сипят във водата. И да правят _вуп-вуп_ над главите им. Стив усети как сърцето му се разтупва и устата му пресъхва от бутилката. Още един звук — рева на витлата на моторницата, която се носеше отгоре.
Бяха на десет метра дълбочина и се спускаха отвесно надолу. В безопасност, докато не им свършеше кислородът. Но нямаше начин да изпреварят моторницата. Или да се изплъзнат. Мехурчетата им можеха да бъдат проследени както пътечката от трохи на Хензел.
Когато стигнаха до дъното, Фоулс грубо приземи торпедото. Щайгата се удари два пъти в пясъка и разгони няколко бодливи рака. Шумът над главите им утихна, моторницата беше спряла. Конклън чакаше отгоре следващия им ход.
Но такъв нямаше. Нямаше какво да направят. Торпедото беше металният им ковчег. Не трябваше ли целият ти живот да се изниже на бърз ход пред очите ти, когато се изправиш пред смъртта? Но Стив си мислеше, че трябва да опитат нещо. Каквото и да е.
На предната седалка Фоулс беше извил врат и гледаше нагоре. Стив го чукна по рамото, после започна да жестикулира с двете ръце. Посочи към лодката отгоре, после докосна гърдите на Фоулс и посочи в една посока, след което посочи себе си и махна в друга.
Прати торпедото нагоре, а ние с теб да тръгнем в различни посоки.
Фоулс сякаш присви очи под маската. После поклати глава.
Стив провери бутилките. Стрелката беше под червената линия. Боже, оставаха му само още няколко минути.
Сега наистина започнаха да му се появяват образи. Бързо проблясваха пред очите му. Майка му, починала преди много години от рак. Баща му, млад, красив и преуспял. Боби, в деня когато го спаси от бараката, където Джанис го държеше заключен в клетка. Сега Хърбърт трябваше да се грижи за момчето.
Ще го преживея. Или ще умра с тази мисъл. Баща ми е по-добър дядо, отколкото баща.
После пред него изникна лицето на Виктория. Усмихна се, за малко не се разсмя. Издиша през ноздрите и моментално замъгли маската си.
Тя ме караше да се смея. Толкова честна и праволинейна. От първия ден заедно в ареста ме разсмиваше.
Осъзна, че мисли в минало време, че животът му скоро ще бъде обсъждан от други, ако изобщо някой се сетеше за него, и то в минало време.
Фоулс блъскаше с нещо по металния корпус, опитвайки се да привлече вниманието му.
Магнитната плоча.
_Добре, какво?_
Фоулс написа нещо на плочата и го показа на Стив.
„Аз убих Стъбс.“
Да. Да. Вече го обсъдихме, помисли си Стив. Ти донякъде си убил Стъбс. Ти си морално отговорен. Какво от това? Защо сега?
Стив присви рамене и вдигна двете си ръце с дланите нагоре, за да покаже, че е объркан.
Фоулс надраска още нещо и вдигна плочата.
„Клайв А. Фоулс“
_Сега разбирам, мой човек. Подписано самопризнание. Да помогнеш на Грифин. Супер. Но само ако някой оживее да го покаже в съда._