Виктория непрекъснато сменяше торбичките с лед на врата на Стив и му мереше температурата, макар че не беше сигурно точно защо го прави. Въпреки че се беше разминал на косъм със смъртта, Стив изглеждаше необичайно спокоен.
_Ако можех да го държа на кодеин и демерол, щяхме да се разбираме направо супер._
— Можеш да останеш тук довечера — каза тя.
— Тук? — Стив потупа матрака на огромното легло.
— В съседната стая. Кралицата се върна в Маями.
Боби се разсмя.
— Знаех си, че няма да те огрее тази вечер, чичо Стив.
— Продължавай да работиш, хлапе — отвърна Стив. — Иначе ще докладвам, че редовно бягаш от училище.
— Ти си този, който ще иде в затвора — изстреля в отговор Боби. — Как се казваше, Виктория?
— Съучастие в развращаване на малолетни — отвърна тя.
— Детето вече си беше развратено, когато се премести при мен — защити се Стив.
— Гладен съм — каза Боби. — Кога ще ядем?
— След като разкрием убийството. — Стив вече им беше разказал за разходката с „Фоулс Фарфарата“ и равносметката. Всичко, освен така нареченото „самопризнание“ на Фоулс. Беше позагладил малко ръбовете и беше казал на Виктория, че Фоулс е признал. Не беше решил още дали да излъже направо, както Уилис Раск го беше помолил, и искаше да не си затваря вратичките.
След като Стив свърши, а Боби започна да сваля сателитни снимки на Джаксънвил, Виктория ги информира за хода на делото. Обвинението се беше оттеглило. Утре сутринта щеше да призове първия си свидетел. В патиото бандата свиреше „Ние сме хората, с които нашите родители ни плашеха“.
Стив явно се заслуша.
— Какво стана с теб и майка ти?
— Стигнахме до ново разбирателство. Не съм знаела всички факти. Сега, когато съм наясно, мисля, че съм я съдила прекалено. Ами ти с баща ти?
— Щом научих фактите, започнах да го съдя повече. Ще ми кажеш ли какво се случи?
— По-късно. Когато свърши процесът. А ти?
— И аз.
Замълчаха и двамата, след което Стив каза:
— Не че не обичам татко.
— Разбирам.
— Искам да кажа… нали това е любовта? Да приемеш човека с всичките му недостатъци.
— Така както и теб те приемат.
Боби пак се обади.
— Господи, и двамата ви гони яко шубе. Защо просто не си признаете честно и почтено, че искате да се изчукате?
— Предупреждавам те, хлапе — изръмжа Стив, — че те чака военно училище.
— Да бе! Ако искате да видите къде злодеят Конклън се е сдобил с фиш, елате насам.
Виктория стигна първа, Стив се надигна от леглото и се запъти бавно към масата. И двамата се загледаха в сателитната снимка.
— Река Сейнт Джоунс в Джаксънвил — каза Боби и посочи към снимката. — А ето го и крайбрежния булевард Сейнт Джоунс при Комодор Пойнт. Ето тук са му написали фиша.
— Леле колко кораби! — каза Стив. — Прилича на пристанище.
Боби натисна мишката и изображението се увеличи. Имаше надпис на върха на сградата, обърната към реката. „Южна корабостроителница“. Виктория го прочете на висок глас, за да чуе как звучи.
— Южна корабостроителница.
— И какво от това? — попита Стив.
— Името ми е познато. Чакай да си помисля.
— Давам ти секунда — отвърна Стив и се запъти към минибара. — Имат ли „Джак Даниълс“ тук?
— Робинсън! — извика Виктория. — Лечестър Робинсън. Ето къде е строил платформите за Океания.
Стив спря на място. „Джак Даниълс“ можеше да почака.
— Има смисъл Конклън да е работил за Робинсън.
— Не и преди десет дни. Робинсън каза, че е отказал платформите веднага след убийството на Стъбс.
И тогава се случи. Двама атлети тичаха в синхрон, стъпка след стъпка.
Той каза:
— Освен ако Робинсън не е излъгал… Тя каза:
— Защото платформите са му трябвали за нещо друго, а не за Океания…
Той каза:
— Нещо, което може да прави пари само ако я няма Океания…
Тя каза:
— И Робинсън е наел Конклън и Фоулс…
И двамата заедно:
— За да спрат Океания!
Пълно единодействие, реши Виктория.
Точката на екстаза в нашите взаимоотношения.
Така я беше нарекъл Стив по време на процеса „Барксдейл“. Не достигаха до нея всеки ден, но когато го правеха, беше по-прекрасно от всичко останало. Допълваха мислите си, завършваха изреченията си, осмисляха взаимно живота си.
— И какво е намислил Робинсън? — попита тя.
— Имаме висящ конец… Така че…
— Да го дръпнем и да видим докъде ще ни отведе — довърши тя. — Фоулс казал на Грифин да забрави за хотела и казиното. Да води туристи до рифовете с лодки с прозрачни дъна и катамарани.
— Грифин му казал, че говорел за лодки с гребла, а той щял да построи „Куийн Мери“ — допълни Стив.
— И Робинсън каза, че Грифин мислел прекалено на едро, а Фоулс прекалено на дребно. Значи Робинсън…
— Е измислил нещо по средата.
— Знаеш какво е, нали Стив?
— След убийството на Стъбс Робинсън вече не е имал нужда от платформите за Океания. Но ако промени дизайна им… — Стив мушна пръст в шината си и се почеса по брадичката. — Боби, увеличи всеки кораб, който се строи в момента.
— Ще ги увелича, ако поръчаш румсървис. Сандвич с бекон, домат, маруля и допълнително майонеза.
— После. Първо направи магията.
От патиото се чу „Апокалипсо“.
— Вик, нямаме време да изискаме съдебна заповед за корабостроителницата — каза Стив, — но ако съм прав, Робинсън строи огромна баржа. Утре ще трябва да блъфираш. Дръж се така, все едно разполагаш с чертежите му.
— Робинсън не ми е първият свидетел.
— Вече е.
За малко да каже за реда, по който смятала да изложи доказателствата, но замълча. Трябваше да бъде по-гъвкава. Стив непрекъснато й го повтаряше.
— Добре, призоваваме Робинсън като свидетел. И?
— Трябва да видя снимките, за да съм сигурен. Боби, какво става?
— Чакай секунда де!
Виктория предложи:
— Може би ти трябва да проведеш кръстосания разпит на Робинсън. Теб по те бива за това.
Той навири нос, колкото му позволяваше схванатият врат.
— Хайде сега, Вик. Нали ти искаше горещия стол. Смътно си спомням думите „първи адвокат“ и „автономия“ да се намесват в разговора.
Звучеше като саркастичния Стив, но усмивката му беше топла, а думите галеха.
Да, болкоуспокоителните определено бяха позагладили ръбовете му.
— Но Робинсън е голяма енчилада — отвърна тя.
— Гладен съм — изплака Боби.
Стив й се усмихна.
— Ще се справиш страхотно. Знам го.
— Наистина искам ти да поемеш Робинсън — продължи тя. — Не съм виждала някой да води кръстосан разпит по-добре от теб.
— Защото няма как сама да се видиш.
Тя изръмжа.
— Сериозно, Вик. Родена си за това. Робинсън изобщо няма да разбере откъде му е дошло. Освен това вече не съм адвокат по делото. Оттеглих се, забрави ли?
— Ами подай нова молба сутринта.
— Адвокатът не може да свидетелства.
— Кой ще свидетелства?
— След като свършиш с Робинсън, ще призовеш мен.
— Какво? Защо?
— Ето ти я баржата — каза Боби и посочи към монитора.
Виктория се наведе над рамото на Боби. Квадратни контейнери бяха струпани на палубата на дълга и плоска платформа. От сателита контейнерите изглеждаха като гигантски детски кубчета.
— Какво е това? — попита тя.
— Заради това стават убийства. — Стив прегърна Боби. — Да поръчаме на момчето сандвич с допълнително майонеза.
Синът на сина на моряка
51
Беше съвсем сама.
О, съдебната зала беше пълна! Репортери на първия ред, фотограф отстрани. Редовните пенсионери, които обикаляха сградата в търсене на евтини забавления. Няколко местни адвокати на последните пейки чакаха собствените си дела и злобееха, че се занимават с К-та и Н-та — каране в нетрезво състояние и нарушение на обществения ред, — вместо с тлъсто дело за убийство. Имаше рошави старци, олющили се като гущери, които се бяха намъкнали само заради климатиците. Съдебните заседатели бяха натъпкани в ложата като яйца в кутия, на лицата им се изписваше ту скука, ту изумление, ту чиста злоба: „Докажи си тезата и гледай да ме позабавляваш, докато го правиш, госпожичке.“