До Виктория на масата на защитата седеше Хал Грифин, далеч не толкова почернял и весел, колкото в началото на процеса. Съдия Федърс се намърда на стола си с висока облегалка, а секретарят му се настани на бюрото под съдийската банка. Дебел заспал пристав стоеше от вътрешната страна на вратата, позастарял съдебен центурион. Шериф Раск, спокоен както винаги, седеше точно зад обвинението.
Но аз съм съвсем сама!
Един гладиатор. Сто лъва.
Стив щеше да разбере какво изпитва. Беше част от връзката им, смесицата от ужас и еуфория, която изпитваше всеки защитник.
„Никога не им позволявай да усетят страха ти.“
Един от първите му уроци. Последван веднага от: „Дръж се така, сякаш залата е твоя.“
И после: „Накарай съдебните заседатели да се отпуснат, а противникът да започне да се гърчи.“
Ще опитам, помисли си тя, щеше да й бъде по-лесно, ако Стив беше до нея. Но той беше отвън, кръстосваше коридора. Като свидетел нямаше право да присъства в съдебната зала, докато друг даваше показания. А в същия този момент Лечестър Робинсън крачеше към свидетелската скамейка. Носеше черен панталон с ръб и копринена коралова риза, отворена на врата. Мустаците му бяха идеално подстригани, къдриците — къси и сресани. Очилата с метални рамки му придаваха академичен вид, но широките му рамене и големите мазолести ръце не пасваха на образа на преподавател по история, какъвто за малко не беше станал. Не, това беше трудов човек. Образован и речовит, но също така мъж, който се чувства удобно с тежки машини и мръсни ботуши.
На закуска Грифин беше отказал да повярва на това, което Виктория му разказа за Фоулс и Робинсън.
— Клайв никога не би ме предал — каза Грифин, като поклати глава. — И Робинсън? За това се иска доста смелост.
Виктория не смяташе, че на потомъка на десет поколения пирати и спасители на кораби му липсва кураж. Или акъл. Или му беше чужд „дуализмът между доброто и злото“. Изразът, който Робинсън беше използвал, за да опише капитана в „Тайният пасажер“ на Конрад.
Сега, когато Робинсън спря пред бюрото на секретаря, съдия Федърс го инструктира:
— Заемете свидетелското място, сър. Още сте под клетва.
Виктория стана и приглади полата от костюма „Филип Адек“. Цветът беше толкова тъмен, че продавачката го беше нарекла „антрацитен“. Отговаряше на сериозността на днешното заседание. И на трудността на задачата да превърнеш въглищата в диаманти.
Огледа съдебната зала. Джуниър го нямаше на обичайното му място зад масата на защитата. Шериф Раск улови погледа й и й намигна. Второто намигване за сутринта. По-рано, докато чакаше кафето от машината във фоайето, той беше дошъл специално да й каже добро утро.
— Успех с Робинсън днес — намигна й и се отдалечи, като си подсвиркваше „Синът на сина на моряка“.
Виктория се запъти към противоположния край на залата. Не искаше съдебните заседатели да я виждат. Нека се съсредоточат върху Робинсън, който седеше в очакване, впил поглед в нея.
Понякога с недружелюбните свидетели започваш бавно и нежно. Незаплашително. Неутрален тон, приятно поведение, слънчева пътека, осеяна с листенца от рози, под която се крие острият бамбук в ямата отдолу. Стив свързваше кръстосания разпит с приспиване вниманието на питчъра с неуспешен удар, след което открадване на втори начален с яростен неочакван спринт. Но рано сутринта, й беше казал, че Робинсън ще е наясно накъде бият.
— Само няма да е наясно какво точно знаем. Дръж се самоуверено. Дръж папка, пълна с листове, сякаш разполагаме с чертежите на платформите. Задавай кратки въпроси. Не му давай време да мисли между отговорите.
— Притежавате ли „Сигарет Топ Гън 38“, господин Робинсън? — попита тя.
— Не лично — отвърна той.
— Като юридическо лице тогава. Моторницата на вашата бахамска корпорация ли е?
— Да.
— Поради каква причина криете, че лодката е ваша собственост?
— Протестирам. Заяждане! — Уадъл нямаше как да знае накъде беше тръгнала, но искаше да й препречи пътя за натам.
— Отхвърля се — отвърна съдията.
— Нищо не крия, госпожице Лорд. Адвокатите са го направили по този начин заради данъчни облекчения.
— Къде е моторницата ви днес?
— Беше открадната от марината вчера. Казаха ми, че се е разбила при инцидент в залива.
Инцидент. Звучи по-добре, отколкото „Наемният ми убиец беше взривен“.
— Уведомихте ли полицията за кражбата на моторницата?
— Честно казано, госпожице Лорд…
Свидетелят винаги лъже, когато започва с: „Честно казано…“
— … не знаех, че лодката е открадната, преди от бреговата охрана да ме уведомят, че се е разбила.
— Познавате ли човек на име Честър Лий Конклън, известен още като Чери Конклън?
— Той е човекът, който е откраднал лодката ми.
— Значи не го познавате?
— Не съм казал такова нещо, мадам. Той е оксиженист. Преди работеше при мен.
— Преди?
— Не беше надежден човек. Уволних го преди няколко седмици.
— Тогава какво е правил в Джаксънвил преди по-малко от две седмици?
Въпросът явно го изненада. Нямаше откъде да знае за фиша, нямаше как да знае и че можеха да докажат, че Конклън е бил близо до корабостроителницата.
— Чухте ли въпроса, сър? — попита съдията.
— Ще трябва да попитате господин Конклън какво е правил в Джаксънвил — отвърна свидетелят.
— Хайде, господин Робинсън — продължи Виктория. — Със сигурност от бреговата охрана са ви казали, че тялото на господин Конклън е било открито сред останките на моторницата ви.
Съдебните заседатели наостриха уши, когато чуха новината. Вече никой не сумтеше и не си гледаше часовника.
— Съжалявам, беше само фигуративно. Не знам какво е правил там.
— Не е ли проверявал как върви строежът на баржата ви в Южната корабостроителница?
Робинсън премигна. Не се присви в кръста, сякаш са го ударили в корема, но очите му премигнаха два пъти.
Дотук Стив беше прав. Беше проучил сателитните снимки. Беше събрал всички парченца от Грифин и Фоулс и й беше подарил таза лъскава нова играчка. Но Виктория все пак трябваше да я увие в шарена хартия и да я върже с красива панделка.
— Госпожице Лорд, както ви казах и в офиса си, след като господин Грифин беше обвинен в убийство, нямах друг избор, освен да откажа поръчката.
— Чудя се дали „отказвам“ е правилната дума — заяви Виктория. — Не сте ли просто _променил_ поръчката?
Робинсън я изучаваше, сякаш питаше: „Колко точно знаеш?“ Тя отвори една папка и я наклони така, че да може да види десетсантиметровите букви: ЮЖНА КОРАБОСТРОИТЕЛНИЦА. Вътре имаше каталог с плажни колекции. Роклите с гол гръб явно пак се връщаха на мода.
— Вярно е, че бяха направени някои промени — предпазливо отвърна Робинсън.
Виктория вдигна картонения статив, който си беше играла да прави в осем сутринта. Увеличени сателитни снимки показваха новострояща се баржа. Равната стоманена платформа беше натрупана догоре с огромните детски кубчета. Поне така изглеждаха от орбита.
— Това ли е баржата, която сте поръчал?
Нова пауза. Можеше да отгатне по изражението му, че търси изход от ситуацията. Начин да премине през протока между лъжесвидетелстването и заговора за убийство.
— Трудно е да се каже, но, да… може и моята да е.
Виктория се разходи пред съдебните заседатели, вдигнала снимките.
— Какво има на палубата, господин Робинсън? Не прилича на тежки машини или на строително оборудване.
— Полуготови стоманени конструкции.
— Стотици на брой, нали така?
— Петстотин и петдесет, мадам.
„Когато притиснеш съдебен заседател, задавай кратки въпроси. Изисквай отговори с «да» и «не» и непрекъснато ускорявай темпото.“