Не, просто му бяха оставили известно време да се поизтормози. След това извикаха строго: „Горенов!“.
Той дори не се позна.
Внезапно се усети, влезе и първата му работа беше да погледне към компютъра на лелката: дали чете новините? Взеха му паспорта, взряха се в него. Не му намигваха, по никакъв начин не намекваха за връзките му.
В коридора се появиха трима души в сини униформи и на Иля в неговата стъклена кабинка също му се прииска да стане прозрачен.
— Почакайте — рече чиновничката.
Вдигна слушалката, извърна се от Иля и започна да ръси отровна слюнка върху телефона:
— Да. Горюнов. Да. С е. Не знам. Аз какво общо имам? И какво? Наново? Чрез съгласуване? Добре.
Остави слушалката и се потопи в компютъра. Иля вече го нямаше в тоя кабинет. Жената пишеше нещо с един пръст, мърдаше мазната мишка. Несъществуващият Иля се размърда; тя го погледна намръщено.
— Всичко наред ли е? — не издържа той.
— Не знам — тя кликна върху нещо в обърнатия екран. — Ще кажат.
Дори снощните пиянки да бяха минали покрай капака, на сутринта работниците със сигурност ще се натъкнат на дупката. Млечната светлина е попаднала във вътрешността, разбудила е Хазин; сега там вече заграждат боклука, първо са се заели с работниците: който не може да се оправдае на руски, първо него ще обвиним. Ще разпознаят Петя по значката, разбира се, след това е само въпрос на време кога всичко това ще попадне при журналята, кога ще се появи по телевизията и дали Магомед гледа телевизия.
В кабинета се вмъкна шкембелия с пагони, плюнчейки пръсти, разлисти опърпания граждански паспорт на Иля, изучаваше през очилата си печатите и отметките. Взе паспорта със себе си. Стана задушно като пред буря, във въздуха се нагнетяваха милиони волтове. До срещата остава час и нещо, а тия гадове с пагони още го държат, мотаят го, протакат, навиват времето му като маркуч на макара, съвещават се: да го помилват или от скука да го накажат, заядливците.
Излъга ме ти, Наталия Георгиевна, няма да ми простят грешката във фамилията, държавата трябва да отчита правилно всяка своя въшка, без това не може да й търси сметка. Ако можеше толкова лесно за петдесет хиляди рубли да се купи свобода, нямаше ли всички хора отдавна да са се запасили?
— Да почакам в коридора? — попита Иля.
— Стойте тук.
Магомед, Мага, чакай ме, вярвай в Хазин, скоро ще дойдем, всеки момент, нищо сериозно не се е случило. Само пресипнахме, онемяхме, не можем да ти извикаме, отваряме уста, а там няма звук. Сега ще дадат паспорта, ще се извинят за чакането, и аз-ние ще полети като вятър към теб!
Шкембелията се върна след още двайсет утроени минути.
Сякаш му бяха позвънили от онази канцелария, в която Иля току-що беше шепнал отчаяно.
Измърмори нещо на чиновничката, тя послушно удари печата и тикна пред Иля новата скърцаща бордова книжка: подпишете се.
Иля се подписа с обичайната си кардиограма. И гражданския паспорт му върнаха.
А милионите волтове още висяха над главата му, не искаха да се разреждат.
Хотел „Президент“ се намираше на десетина минути от метростанция „Полянка“: зад висока ограда от ковано желязо се издигаше тухлена ръждивочервена нова сграда с височина двайсет етажа, увенчана с нещо кафяво като каски, кивери[9] или детски формички за пясък. По архитектурата си сградата напомняше за обикновените блокове и изглеждаше неуместно сред държавническите сталинки на „Якиманка“: сякаш се беше издигнала някъде в Солнцево или Орехово и се беше пренесла в центъра, беше си избрала по-красивичко местенце, изпращайки неколцина старци на гробището, беше се оградила от съседите чрез ошипена чугунена отливка и просто си клечеше там. Но пред нея се разкриваше изглед към Кремъл и името „Президент“ не се оспорваше от никого.
Когато вече се приближаваше към хотела, Иля си мислеше: как не се бои Магомед да прави бизнес на такова място? Игор К. например се крие по сметищата, седи си в дупката, праща на Петя компромати по телефона, за да може, ако нещо стане, да потънат и двамата. А Магомед Портиера казва: питай за мен на рецепцията. Може да не е никакъв портиер, а само да се преструва?
Порталът в чугунената ограда се охраняваше от облечени в черно охранители с автомати. Иля преброи пет камери от него до входа. На паркинга бяха спрели малко коли, все огромни офроудъри с огледални стъкла, всички с чужда регистрация. Пред хотела имаше площад, на който се издигаха няколко флагщока с цветни знаменца. Не се виждаха никакви туристи, изобщо — никакви ненужни хора.