Изкушаваше се да проучи това ниво в търсене на легло, но реши да не го прави — едва ли можеше да открие комфорт в пълния мрак зад тези врати. Затова се сви върху стоманената решетка на площадката на петнайсетия етаж, пъхна ръце под главата си и нагласи покривката така, че голата й кожа да е покрита изцяло. И преди да успее да обмисли дългия списък, който се образуваше в главата й, умората надделя. Тя се унесе в сън, макар за миг да изпадна в паника, че не би трябвало да е толкова уморена, че може би това е онази дрямка, от която човек никога не се събужда, и че съдбата й е да се присъедини към обитателите на това странно място, свити на кълбо и неподвижни, замръзнали и безжизнени, гниещи и разпадащи се…
43
— Разбираш ли какво предлагаш да направим?
Нокс вдигна очи към Маклейн и посрещна погледа в обкръжените й със сбръчкана кожа очи с цялата увереност, на която беше способен. Дребната жена, която контролираше цялото производство и набавянето на резервни части за силоза, беше странно внушителна личност. Тя нямаше огромната като буре гръд на Нокс, нито гъстата му брада, но притежаваше онзи сух поглед, белязан от тежестта на трудните години зад гърба й, който го караше да се чувства в нейно присъствие като сянка.
— Това не е бунт — рече той и забранената дума излезе с лекота от устата му, сякаш беше добре смазана от често и продължително използване. — Просто поправяме нещата.
— Сигурна съм, че така са казвали и прапрадядовците ми — изсумтя Маклейн.
Тя прибра назад кичурите сива коса, паднали върху лицето й, и погледна плана, разстлан между тях. Държеше се така, сякаш знаеше, че вършат нещо нередно, но се е примирила да помага, вместо да пречи. Нокс си помисли, че може би е от възрастта, след като погледна към розовия й скалп, подаващ се под косата й, която беше толкова тънка и бяла, че приличаше на стъклени нишки. Може би ако човек прекараше достатъчно време зад тези стени, той започваше да се примирява, че нещата никога няма да се подобрят или че няма да се променят кой знае колко. Или навярно накрая човек губеше надежда, че изобщо има нещо, което да си заслужава да бъде запазено.
Нокс сведе поглед към плана и приглади острите ръбове на фината хартия. Внезапно осъзна колко дебели и оцапани със смазка изглеждат пръстите му. Зачуди се дали Маклейн гледа на него като на грубиян, който е нахлул тук със своите заблуди за справедливост. Осъзна, че тя е достатъчно възрастна, за да го смята за млад. За млад и избухлив, докато той самият се мислеше за стар и мъдър.
Едно от десетките кучета, които живееха между рафтовете на Снабдяването, изръмжа недоволно под масата, сякаш всичките тези планове за война само му разваляха дрямката.
— Мисля, че е разумно да предположим, че от Информационния знаят, че нещо се готви — каза Маклейн и прекара малките си ръце през множеството етажи между тях и трийсет и четвъртия.
— Защо? Мислиш, че не сме били достатъчно дискретни при изкачването си ли?
— Сигурна съм, че сте били — усмихна му се тя, — но е разумно да предположим така, защото би било неразумно да предположим другояче.
Той кимна и задъвка брадата под долната си устна.
— Колко време ще е нужно на останалите ти механици, за да стигнат дотук? — попита Маклейн.
— Ще тръгнат около десет, когато стълбището е затъмнено, и ще са тук до два-три най-късно. Ще са натоварени.
— И смяташ, че една дузина от твоите хора ще бъдат достатъчни, за да продължат нещата долу да функционират?
— Стига да няма никакви сериозни повреди, да. — Той се почеса по тила. — На чия страна мислиш, че ще са носачите? Или хората от средните нива?
— Тези от средата в повечето случаи се възприемат като топъри[3]— сви рамене тя. — Знам, защото съм прекарала детството си там. Харесва им гледката и се хранят в кафетерията колкото се може по-често — така оправдават качването си до горе. Топърите обаче са друга работа. Според мен с тях имаме по-голям шанс.
Нокс не беше сигурен, че е чул правилно.
— Я повтори?
Тя го погледна и Нокс усети, че кучето души обувките му в търсене на компания или топлина.
— Помисли — каза Маклейн. — Защо си толкова раздразнен? Защото си загубил добър приятел? Това се случва непрекъснато. Не, защото си бил лъган. А топърите ще усетят това още по-остро, повярвай ми. Те живеят с гледката на онези, които са били излъгани. Тези от средните етажи — хората, които се стремят нагоре, без да знаят защо, и които не изпитват съчувствие към нас — ще се дърпат най-много.