Жулиета го взе и остави пластмасовата кутия настрани. Тя духна в металния край на устройството, за да изкара останалите вътре боклуци, преди да го включи в слота в предната част на компютъра. Не я биваше много с компютрите, но можеше да работи с тях. В Механичния човек не можеше да направи каквото и да е, без да подаде искане, доклад, молба или някаква друга подобна безсмислица. Освен това компютрите бяха удобни за дистанционно вкарване на данни в помпи и релета, за тяхното включване или изключване, за диагностиката им.
Когато светлината на устройството започна да примигва, тя го намери на екрана. В него откри множество папки и файлове — малкото устройство за данни сигурно беше натъпкано до горе с тях. Тя се запита дали Скоти изобщо е спал миналата нощ.
Най-отгоре в списъка с главните директории имаше файл, наречен „Джулс“. Тя го натисна и пред нея се отвори кратък текстови файл, който очевидно беше от Скоти, но правеше впечатление, че не е подписан:
Ж.
Внимавай да не те хванат с това, ясно? Тук е всичко от компютрите на господин Лоумен[2] в работата и у дома от последните пет години. Има купища информация, но не бях сигурен какво ти трябва и ми беше по-лесно да я копирам автоматично.
Задръж жиците — имам си предостатъчно.
(И си взех една курабийка. Надявам се да нямаш нищо против.)
Жулиета се усмихна. Прииска й се да се пресегне и да докосне думите с ръка, но те не бяха върху хартия и усещането нямаше да е същото. Затвори бележката и я изтри, след това почисти кошчето. Дори само първата буква от името й отгоре й се виждаше твърде много информация.
Тя се отдръпна от бюрото и надникна към кафетерията, която изглеждаше тъмна и празна. Още нямаше пет сутринта и известно време тя щеше да е сама на целия горен етаж. Първо прегледа структурата на директориите, за да види с какви данни си има работа. Всяка папка беше прилежно наименувана. Изглежда, че тя разполагаше с историята на работата на двата компютъра на Холстън — всяко натискане на клавиш в продължение на малко повече от пет години. Всичко беше подредено по дата и час. Жулиета се почувства затрупана от количеството информация — беше много повече, отколкото можеше да се надява да прерови, дори и цял живот да се занимаваше с това.
Но поне я имаше. Отговорите, от които се нуждаеше, бяха някъде тук, вътре, между всички тези файлове. И това беше добре. Тя се почувства по-добре, дори и само като знаеше, че ключът към тази загадка, към решението на Холстън да отиде да почиства, сега може да се събере в дланта й.
Вече няколко часа пресяваше информацията, когато персоналът на кафетерията се появиха с клатушкане и започнаха да почистват бъркотията от миналата вечер и да приготвят закуската. Едно от най-трудните неща за нея горе на върха бе да свикне със строгия график, спазван от всички. Нямаше трета смяна. Почти нямаше и втора смяна с изключение на персонала за вечерята. Дълбоко долу машините не спяха и работниците също. Работните екипи често оставаха за допълнителни смени и Жулиета беше свикнала да оцелява с по няколко часа сън на нощ. Номерът беше от време на време да почиваш, за да не се изтощиш напълно — просто да се облегнеш на стената със затворени очи за петнайсетина минути, достатъчно дълго, за да контролираш умората.
Но онова, което някога бе въпрос на оцеляване, сега беше лукс. Способността да пропуска съня й осигуряваше лично време сутрин и вечер — време, което можеше да използва по свое усмотрение за цели, различни от случаите, по които се предполагаше да работи. То също така й даваше възможност да се учи как да върши досадната част от работата, откакто Марнс беше станал твърде потиснат, за да й помага в това.
Марнс…
Тя погледна към часовника над бюрото му. Беше осем и десет и казаните с топла овесена каша вече изпълваха кафетерията с уханието на закуската. Марнс закъсняваше. Тя беше в близост до него по-малко от седмица, но никога досега не се беше случвало той да закъснява за каквото и да е. Това нарушение в рутината беше като откачане на синхронизиращ ремък или чукане на бутало. Жулиета изключи монитора си и се отдръпна от бюрото. Отвън хората от първата смяна за закуска влизаха един по един и жетоните за храна издрънчаваха в голямата кофа до старите турникети. Тя излезе от кабинета и мина през потока от хора, който се изсипваше от стълбището. На опашката едно момиченце дръпна майка си за гащеризона и посочи към Жулиета, докато тя минаваше край тях. Жулиета чу майката да се кара на детето, че се държи невъзпитано.