— Какво? Бил се приведе към ухото му. — Няма да се мушкаме с шпаги я! Съвременни дартаняновци!
— А какво? — повтори въпроса си Хенри.
Другият отвърна по същия начин:
— Няма да се хапем като маймунски самци.
И за да надвика скърцането на скрипците, почти извика:
— Имаме ли претенции на културни хора?
Хенри вдигна рамене недоумяващ.
— Тогава ще постъпим като културни хора. И като приятели. Единият трябва да се махне!
— А кой?
Тоя път пък Бил сви широките си рамене:
— И аз не мога, и ти не можеш. Тогава…
Такъв си беше той, съзнаваше го. При най-важните моменти в живота му идваха наум най-причудливи хрумвания, за които той самият после съжаляваше. Човек на поривите, на прибързаните решения.
— Тогава да реши съдбата!… Да теглим жребий… И губещият да се махне… Да не си пречим, да не разваляме приятелството си…
Хенри сякаш не чу. И не отговори. А всъщност беше чул и разбрал приятеля си.
Бил се досети защо мълчеше, припомнил си изведнъж тяхното детинство. Оттогава приятелят му все се смяташе за неудачник.
Имаше си дори такъв израз, все едно девиз: „Ген на неудачника“. Неудачник по наследствена линия. Той сви устни:
— Жребий! Какъвто съм късметлия!
— Ти пак ли? — махна с ръка Бил. — Късмет значи да вярваш в себе си, да опитваш, да се бориш. И да забравяш несполуките, да гониш докрай целта си.
Хенри привидно се овладя:
— Стига с тия проповеди за самоутвърждаване!… Ами нейсе! Виждам, друг избор няма.
И наведе глава:
— Добре де! Но как? Със зарове, с клечки…
Бил се бе загледал надолу, в плискащата се в борда вода. Погледна нататък и Хенри. И видя.
Акула чук!
Уродлива! А в същото време своеобразно красива — олицетворение на зловещата красота. Тъмна сянка, която се стрелкаше в зигзаг край кораба. Някога са смятали, че когато тя се появи така, някой от екипажа ще умре. Какво ли предвещаваше сега? Ако не физическата му смърт, то най-малко край на мечтите му.
Внезапно от далечината се зададе като жива торпила някаква друга риба.
Риба меч!
И връхлетя срещу акулата.
Само че, непремерила добре устрема си, не предвидила повратливостта на противничката си, профуча на сантиметър от нея, без да я засегне.
Намали ход, после се втурна обратно.
Бил я посочи:
— Ето го жребия! Ако победи акулата — печеля аз. Победи ли рибата меч, аз ще се махна, ще се запилея някъде. Няма да ви преча. Съгласен ли си?
Стори му се, че гърлото му пресъхна. И все пак Хенри нямаше друг изход. Трябваше да отговори:
— Добре!
Неволно в сърцето му се промъкна надеждата. При такива схватки, колкото и редки да са, обикновено побеждава мечоносецът. А не беше ли това жертва от страна на приятеля му — благородство, прикрито зад обективната случайност?
Нямаше време да се откаже. Нямаше и сила да откъсне поглед от сражаващите се врагове, следеше със затаен дъх всяко тяхно движение.
Ето, рибата меч налетя повторно, насочила заплашително дългия си нос-оръжие.
Ала и тоя път безуспешно!
Прекалено пъргава се оказа тая акула.
Бил Адамсон също опитваше да се владее, опитваше да изяви твърдостта на характера си, да оправдае с поведението си изказаните преди малко мисли. Но усещаше как сърцето му ускорява все повече ударите си. Не му беше безразлично, съвсем не му беше безразличен изходът от битката, която се водеше долу, в разплисканата синева, битка-облог, залог, в който по неговата приумица беше бъдещото му щастие.
Тогава от рубката се подаде капитан Хук:
— Мистър Кларк, по радиото съобщиха, че идва ураган. Време е да се прибирате!
В същия миг двамата, нарекли се мислено културни съперници, видяха поражението на рибата меч. Отново неуцелила, тя мина толкова близо до неприятелката си, че лявата й гръдна перка сякаш сама се натика в устата й. Дори горе, на борда, се чу щракването на трионените челюсти, след което рибата меч профуча към далечината с отгризана перка, проточила подире си едва доловима розова следа от изтичащата кръв.
Акулата дори не опита да я преследва. Де можеше да се мери с нея в бързината? Тя преглътна малката си твърда плячка и продължи да кръжи наоколо, сякаш нищо не се бе случило.
Бил бе спечелил!
И би трябвало да тържествува. А не можеше, сърцето му се бе свило, неспособно да почувствува радост. Защото си представяше мъката на губещия.
Хенри стоеше приведен, пребледнял, захапал устни, спрял да диша.
После махна с ръка:
— Винаги! Все така! Не върви и не върви…
Въздухът си оставаше все тъй тих, застоял, почти неподвижен, без никакъв полъх на вятър. Но морската повърхност вече подсещаше за бушуващата някъде стихия. Вълните — далечен неин отзвук — нарастваха видимо, почваха да се пукат тук-таме. „Марлин“, удрян в борд, се полюшкваше все по-силно и по-силно. А хидропланът вече подскачаше, надигаше се, пропадаше, клатушкаше се и докосваше водата ту с едното, ту с другото крило.