О, боже!
По дяволите!
Погледнах през масата към нея и примигнах. Определено аз примигнах първи от двамата.
— Имаш ли нещо против да отговоря на това обаждане? Важно е. Разпознавам номера — ФБР в Куонтико. Няма да се бавя. Веднага се връщам.
Отидох във фоайето пред тоалетните и извадих мобилния си телефон. Обадих се на Кайл Крейг във Вирджиния. Кайл бе мой добър приятел от години, но откакто станах полицай за свръзка между Бюрото и вашингтонската полиция, го виждах твърде често. Той постоянно ме привличаше в разследването на най-отвратителните случаи на убийства, с които се занимаваше ФБР Напоследък не се радвах на обажданията му. Сега пък какво се беше случило?
Кайл знаеше, че му се обаждам аз. Дори не си направи труда да ми каже „здрасти“.
— Алекс, помниш ли един случай, по който работихме преди четиринайсет месеца? Избягало от дома си момиче, намерено обесено на кабела на лампата в хотелската си стая. Патриша Камерън? В Сан Франциско са станали две убийства, които много приличат на нейното. Станали са снощи в парка „Голдън Гейт“. Ужасна история — най-ужасната, за която съм чувал напоследък.
— Кайл, в момента вечерям с една привлекателна, приятна, интересна жена. Ще ти се обадя утре. Обещавам. Тази вечер не съм на работа.
Кайл се засмя. Понякога успявам да го развеселя.
— Нана вече ми каза. Имаш среща с някаква адвокатка, нали? Чувал ли си този виц: дяволът среща един адвокат. Обещава му да го направи старши съдружник във фирмата, но в замяна иска душата му и душите на всички от семейството му. Адвокатът поглежда недоумяващо дявола и пита: „А къде е уловката?“.
След като ми разказа вица, Кайл продължи и ми обясни много по-подробно, отколкото исках да чувам, за приликите, свързващи ужасните убийства в Сан Франциско и онова във Вашингтон. Помнех жертвата, Патриша Камерън. Все още виждах лицето й. Поклатих глава, за да прогоня образа.
Когато той завърши разказа си, а Кайл има склонност да се впуска в твърде много подробности, се върнах при Елизабет на масата.
Тя се усмихна тъжно и поклати глава.
— Мисля, че разбрах каква е уловката — каза тя.
Насилих се да се засмея, но вътрешно вече бях напрегнат като струна.
— Честна дума, не е толкова зле, колкото изглежда.
Много по-зле е, Елизабет.
6.
Сутринта закарах децата до училище на път за летището. Джени е на осем, Деймън току-що навърши десет. Те са много добри деца, но все пак са деца. Ако им дадеш и малко преимущество, веднага се възползват и се опитват да постигнат повече. Някой, не помня кой, беше казал: „Американските деца страдат от прекалено голямото внимание на майка си и прекалено малкото внимание на баща си“. При моите деца е точно обратното.
— Лесно мога да свикна с това — заяви Джени, когато спряхме пред училището. Шаде пееше нежно от компактдиска. Много приятно.
— Не свиквай. От вкъщи до училище са само пет пресечки. Когато бях малък и живеехме в Северна Каролина, вървях пеша осем километра и половина до училище, като минавах през тютюневите поля.
— Да, да — изсумтя Деймън. — Забрави да споменеш, че си ходел бос. Това го пропусна.
— Наистина ходех бос. Благодаря, че ми напомни. Вървях бос през онези ужасни тютюневи поля до училище.
Децата се засмяха, аз също. Обикновено ми е много приятно с тях и постоянно ги снимам с видеокамерата. Правя го с надеждата, че ще мога да гледам тези приятни филми, когато и двамата станат невъзможни в пубертета. Освен това се страхувам, че може да се разболея от онази проклета болест, при която не помниш нищо. Доста хора вече са болни от нея.
— Имам голям концерт в събота — напомни ми Деймън. Той пее за втора година в хора на вашингтонските момчета и се представя отлично. Може да стане следващият Лутер Вандрос или може би Ал Грийн или навярно просто ще си бъде Деймън Крос.
— Ще се върна до събота, Деймън. Можеш да разчиташ на думата ми, че няма да пропусна концерта ти.
— Вече пропусна доста концерти — отбеляза той малко остро.
— Това беше предишният Алекс Крос. Сега пред вас е новият Алекс. Освен това съм идвал на няколко от твоите концерти.
— Толкова си смешен, татко — каза Джени и се засмя. И двете ми деца са много умни и отракани.
— Ще се върна за концерта на Деймън — обещах аз. — А вие помагайте на баба с къщната работа. Тя е вече почти на сто години.