Отскочих настрани точно преди пикапът да ме прегази. Побягнах надолу по хълма след него. Надявах се да се преобърне — и той наистина се преобърна. Искаше ми се да завикам от радост.
Пикапът подскочи тежко на една страна, после се преобърна на покрив и продължи да се преобръща — още няколко пъти. Накрая спря, легнал на страната на шофьора, поклащайки се леко. От двигателя се извиваше черен дим. Отначало никой не излезе.
После по-младият брат се измъкна. Лицето му бе цялото в кръв и сажди. Не каза нищо — само ни гледаше навъсено и после изръмжа като животно. Сякаш се беше побъркал.
— Не ни карай да те застреляме! — извиках му.
Той сякаш не ме чу. Беше изпаднал в сляпа ярост.
Майкъл Алигзандър имаше дълги, остри вампирски зъби, които бяха окървавени. От неговата собствена кръв ли? Очите му бяха червени.
— Вие застреляхте Уилям! Убихте брат ми! — изкрещя ни той. — Убихте го! Той беше по-добър от всички вас!
Мъжът се хвърли срещу нас — не можех да се заставя да стрелям. Майкъл Алигзандър беше луд, той не бе отговорен за действията си. Продължаваше да ръмжи, от устата му излизаше пяна. Очите му бяха диви, въртяха се в орбитите си. Всеки мускул от тялото му бе напрегнат до крайност. Не можех да убия този измъчен мъж — дете. Приготвих се да се опитам да го надвия, без да използвам оръжието си. Надявах се да успея да го съборя.
После Кайл стреля — веднъж.
Изстрелът попадна точно на мястото, където секунда преди това бе носът му. В центъра на лицето му се появи тъмна кървава дупка. Нямаше изненада или шок — само забрава. Той се строполи на земята. Нямаше съмнение, че е мъртъв.
Бях грешал относно Кайл — той можеше да стреля. Точно. Този човек постоянно ме изненадваше. Трябваше да помисля по този въпрос, но не точно сега.
Изведнъж чух още един глас. Идваше от вътрешността на пикапа. Някой бе заклещен там. Уилям? Жив ли беше другият брат?
Бавно приближих преобърнатата кола, стиснал пистолета в ръката си. Двигателят още димеше. Страхувах се, че може да избухне в пламъци. Покатерих се върху люлеещата се кола и успях да отворя деформираната врата. Видях Уилям — беше убит, лицето му представляваше кървава пихтия.
После открих, че се взирам в най-гневните, най-арогантните очи. Веднага ги разпознах. Вече беше почти невъзможно нещо да ме шокира, но това определено ме слиса.
— Значи това си ти — казах му.
— Ти ги уби и ще бъдеш убит — заплаши гласът. — Ще умреш. Ще умреш, Крос!
Взирах се в Питър Уестън, експерта по вампирите, с когото се бях срещнал преди седмици в Санта Барбара. Беше изпонарязан, ранен и му течеше кръв. Но се държеше, сякаш всичко бе под негов контрол, въпреки пистолета, който сочеше в лицето му. Беше спокоен и уверен в превъзходството си. Спомних си как седях срещу него в библиотеката в Санта Барбара. Той ми беше казал, че е истински вампир. Сега вече му вярвах. Най-после намерих правилните думи.
— Ти си Господаря.
92.
Няколко пъти опитах да проведа разговор със зловещия и сюрреалистичен Питър Уестън онази нощ в затвора на Санта Крус. Кайл се опитваше да уреди Уестън да бъде прехвърлен на Източното крайбрежие, но се съмнявах, че ще успее. Калифорния го искаше. Уестън беше облечен с черна кадифена риза с дълъг ръкав и черен кожен панталон. Беше блед като платно. Тънките му сини вени се виждаха под прозрачната кожа на слепоочията му. Устните му бяха плътни и цветът им изглеждаше по-черен, отколкото при повечето хора. Господаря определено не изглеждаше като човек и бях сигурен, че точно това бе ефектът, към който той се стремеше.
Беше емоционално натоварващо и изтощително дори да стоиш в една и съща стая с него. С Джамила бяхме обсъдили накратко впечатленията си — и двамата бяхме изпитали едно и също нещо в присъствието на Уестън. Уестън не притежаваше никое от обикновените качества, които асоциираме с хората: съвест, общителност, емоционалност, съчувствие, съпричастие. Цялостната му персона бе тази на Господаря. Той бе убиец, вампир, истински кръвопиец.
— Няма да се опитвам да ви изплаша с обичайните заплахи, които се отправят в залите за разпит — казах му съвсем спокойно.
Уестън сякаш не ме слушаше. Отегчен ли беше? Безразличен? Невероятно умен? В действителност Господаря бе необикновена личност: високомерен, изключителен, ослепителен, физически поразяващ. Имаше най-пронизващите очи, които бях виждал. Беше ми изнесъл истинско представление в Санта Барбара — безобидният учен, готов да препоръча литература за вампирите.