— Може би един човек е в опасност — обясних аз.
— Да, и този човек си ти — каза Нана. — Довиждане, Алекс. — Пак ми затвори. Беше права да иска да съм си вкъщи, но и аз бях прав, че не исках още някой да пострада.
Наех кола, макар че започвах да се чувствам напълно излязъл извън контрол. Сетих се за думите на Чарлз Менсън: „Абсолютната параноя е абсолютно внимание“. Винаги съм смятал, че Менсън не е прав за нищо, което твърди, но може и да не беше така. Може би беше абсолютно прав за параноята.
Имах силното предчувствие, че Джамила Хюз е в опасност точно в момента. Не можех да се отърся от него. Не можех да го пренебрегна, даже и да исках. Това бе едно от моите прочути предчувствия и трябваше да се съобразя с него.
Замислих се за бившата си партньорка Патси Хамптън и нейното убийство.
Спомних си Бетси Кавалиър и нейното убийство.
И детектив Морийн Кук в Ню Орлиънс.
Много отдавна в работата си като детектив от полицията бях престанал да вярвам в съвпаденията. Въпреки това нямаше логична причина да смятам, че в Калифорния се спотайва психопат убиец, който е набелязал инспектор Джамила Хюз за своя следваща жертва.
Просто имах предчувствие.
Абсолютно внимание.
Мислителя бе на свобода, нали така? Той бе свързан с предчувствието, което имах. Очаквах обаждането му. Бях готов да го спра веднъж и завинаги. Бях напълно готов.
94.
Карах от летището към апартамента на Джамила с десетина километра над разрешената скорост. По пътя опитах да й се обадя от мобилния си телефон. У тях все още никой не вдигаше. Вече бях плувнал в студена пот. Никога преди не се бях впускал в подобно преследване на свое предчувствие.
Можех да се обадя на ФБР — но предпочетох да не го правя. Имаше няколко причини за това. Други предчувствия, които не исках да споделям поне още известно време.
Реших да паркирам на една пресечка от Тексас стрийт, където живееше Джамила. Но първо се изкачих с колата по стръмния Потреро Хил. Завих по улицата на десетина пресечки южно от апартамента й и обиколих съседните улици. Имаше всевъзможни стилове редови къщи: чаровни дървени къщи от началото на века, три-четири етажни къщи с множество алуминиеви детайли. Виждах залива, пристанището и Оукланд в далечината. Подминах пазара Ню Потреро, един ресторант, няколко универсални магазина — квартала на Джамила. Но къде беше Джамила?
Движението вече бе сравнително натоварено. Надявах се взетият под наем седан да не се набива на очи. Надявах се и да зърна Джамила, натоварена с покупки или тичаща по анцуг към къщи след джогинг в близкия парк.
Но не я видях. По дяволите, къде се беше дянала? Не че нямаше право на един почивен ден. Не можех да си представя, че нещо може да й се случи, но бях смятал същото и за Патси Хамптън и после за Бетси Кавалиър.
Двама мъртви партньори за две години.
Не вярвах в съвпадения.
Патси Хамптън бе убита от един британски дипломат на име Шейфър. Бях почти сигурен в това. Убийството на Бетси оставаше неразкрито и точно това ме тревожеше. Продължавах да си мисля за Мислителя. По някакъв начин бях станал част от неговата история, от неговия измислен свят. Как? Защо? Той ми се беше обадил по телефона късно една вечер през лятото: „Бетси Кавалиър е мъртва… Аз съм този, когото наричаш Мислителя. Това име ми подхожда. Наистина съм толкова добър“.
Убиецът на Бетси бе използвал нож, беше го забивал навсякъде, дори между краката й. Той мразеше жените. Това беше ясно. Досега бях попадал само на един друг убиец, който мразеше жените до такава степен: Казанова в Северна Каролина. Но бях сигурен, че Казанова е мъртъв, не би могъл да убие Бетси Кавалиър. Все пак… Усещах някаква странна връзка с Казанова и случилото се в Северна Каролина. Каква бе връзката?
Открих свободно място и паркирах на около две пресечки от апартамента на Джамила Хюз. Сградата, където се намираше жилището й, бе доста стара, ремонтирана жълта викторианска постройка с познатите трикрили еркери, които се срещат толкова често в Сан Франциско. Много приятно, много уютно. На дърветата имаше малки табелки: „Приятели на градската гора“.
Отново я потърсих по телефона. Пак нищо.
Сърцето ми биеше бързо. Студената пот продължаваше да ме облива. Трябваше да направя нещо. Отидох до входната врата на къщата, натиснах звънеца, но никой не ми отговори. По дяволите! Къде беше отишла?