Табелки „Безопасен квартал“ бяха забити в яркозелените тревни площи по цялата улица. Надявах се това да е безопасна улица. Молех се на бога да е толкова безопасна, колкото изглеждаше.
Върнах се и зачаках в колата. Въртях се неспокойно. Ставах все по-изнервен и неспокоен. Замислих се кой може да бъде Мислителя, после отново се върнах на убийството на Бетси. Замислих се за Казанова, за Джентълмена, за Кейт Мактиърнън, която бе отвлечена в Северна Каролина. Защо се сещах за всичко това сега? Каква беше връзката? Не можех да прогоня зловещите и опустошителни сцени на убийствата от главата си.
Не и Джамила. Нека това че се случва отново. Нека тя да не пострада.
Докато седях и се тревожех, телефонът ми иззвъня. Веднага вдигнах.
Беше той. Играеше жестоките си игри. Изглеждаше толкова близо.
— Къде си, доктор Крос? Мислех, че се прибираш вкъщи при децата си. Може би е крайно време да го направиш. Работата ти тук приключи. Няма какво повече да свършиш. Абсолютно нищо. Не бихме искали нещо да се случи с Нана и децата, нали? Това би било най-ужасното, не мислиш ли? Най-най-ужасното.
95.
Веднага се обадих на Нана във Вашингтон. Или я нямаше, или още ми беше сърдита и не вдигаше телефона. По дяволите! Вдигни телефона, Нана!
Трескаво набрах повторно номера вкъщи, но пак никой не вдигна. Вдигнете, вдигнете! По дяволите, вдигнете телефона!
Потта се стичаше по врата и челото ми. Това бе най-черният кошмар, най-ужасният ми страх. Какво можех да направя оттук?
Обадих се на Сампсън и му казах веднага да отиде вкъщи и да ми се обади оттам незабавно. Той не зададе никакви въпроси.
— Веднага ще изпратя патрулна кола. И аз ще стигна там за няколко минути. Няма да се бавя. Ще ти се обадя, Алекс.
Седях в колата и нервно зачаках Сампсън да се обади. Главата ми бучеше от всевъзможни ужасни мисли и образи.
Не можех да направя нищо — нито за Джамила, ако беше в беда, нито за собственото си семейство във Вашингтон.
Замислих се за Мислителя и начина му на действие в миналото. Винаги имаше драматични заплахи и изявления и после, когато най-малко го очаквах, той пристъпваше към действие и нанасяше смъртоносния си удар.
Когато най-малко го очаквах.
Действия, не думи.
Ужасни убийства.
Той знаеше, че не съм се върнал във Вашингтон, но дали знаеше със сигурност, че съм в Сан Франциско?
Не можех да се концентрирам достатъчно. Възможно ли бе да е точно тук, на улицата на Джамила? Дали не ме гледаше в момента? Беше ми показал, че е достатъчно умен да ме проследи, без да го забележа. Искаше да демонстрира уменията си ли?
Мобилният ми телефон отново иззвъня. Сърцето ми подскочи в гърдите. Тромаво натиснах бутона за отговор.
— Крос — казах.
— Всичко е наред, Алекс. У вас съм с Нана и децата. Всички са живи и здрави. С тях съм.
Затворих очи и въздъхнах с облекчение.
— Дай ми да говоря с Нана — казах на Сампсън. — Не й позволявай да откаже. Трябва да обсъдя с Нана какво ще предприемем.
96.
Сампсън обеща да остане с Нана и децата, докато се прибера у дома. Той бе човекът, на когото имах най-голямо доверие, с никой друг на света те не биха били в по-голяма безопасност. Но въпреки това не можех да бъда сигурен и това ми тежеше ужасно. Не исках да тръгвам от Калифорния, без да съм открил Джамила и да съм се убедил, че е добре.
Накрая се обадих на Тим Брадли от „Икзаминър“. Той не знаеше къде е Джамила, дори не знаеше, че си е взела почивен ден. Може би е искала да се махне за малко от града — да избяга от съществуването си на детектив от полицията.
Започвах да си мисля, че може би съм сгрешил със спирането си в Сан Франциско. Колкото повече стоях на улицата пред дома й, толкова повече се убеждавах в това. Може би напрежението от работата най-после ми се отразяваше. Инстинктите изневеряват първи.
Всеки път, когато решавах да си тръгна, си спомнях нощта, когато пристигнах в дома на Бетси Кавалиър и видях мъртвото й тяло.
Освен това точно благодарение на инстинктите си бях стигнал дотук в кариерата си.
Чувства, предчувствия, преживявания от миналото.