Кромптън прекара шест месеца в мисли по този въпрос. Мислеше методично и постоянно, както само той можеше. Накрая реши, че лудостта е за предпочитане пред настоящото му съществуване.
Затова напусна работата си отново, изтегли педантично събираните спестявания, но този път си купи билет втора класа до Марс, за да потърси Едгар Лумис от Елдерберг.
Въоръжен с достатъчно количество кръстословици, Кромптън се яви на космодрума „Айдълуайлд“ в определеното време, изтърпя високогравитационното прехвърляне на Трета станция, прекачи се на совалката „Локхийд — Лакауана“ до точката на прехвърляне, хвана „Хуповър“ до станция „Марс едно“, премина през митницата, имиграционната и здравната служба и полетя със совалката надолу към Порт Нютън. Там прекара трите дена за аклиматизация, научи се как да използва допълнителната стомашна торбичка за дишане, стоически понесе укрепващите инжекции и накрая получи пътна виза за целия Марс. Въоръжен с всичко това, той хвана експреса за Елдерберг, намиращ се в близост до марсианския южен полюс.
Експресът пропълзя по плоските монотонни марсиански равнини, покрай ниските сиви храсталаци, борещи се за живот в студения разреден въздух, през блатистите области на тъмнозелената тундра. Кромптън си решаваше кръстословиците. Когато кондукторът обяви, че пресичат Големия канал, той погледна навън с внезапен интерес. Но каналът представляваше просто леко наклонено легло на изчезнала река. Растителността по тинестото му дъно беше тъмнозелена, почти черна. Кромптън се върна към кръстословиците си.
Минаха през Оранжевата пустиня и започнаха да спират на малки гари, където брадати емигранти с широкополи шапки очакваха пристигането на експреса, за да получат поръчаните си витаминови концентрати и микрофилмирания „Сънди Таймс“. Накрая достигнаха покрайнините на Елдерберг.
Този град беше местният център на цялата минна промишленост и земеделие на южния полюс. Той също беше и курорт за богаташите, които идваха да се повъргалят из неговите бани за удължаване на живота и заради модността на подобно пътешествие. Районът се отопляваше до 20 градуса от вулканичната дейност и беше най-топлото място на Марс. Жителите му обикновено го наричаха „тропик“.
Кромптън се настани в малък хотел, после се смеси с тълпите ярко облечени мъже и жени, които се разхождаха по старомодните неподвижни тротоари на Елдерберг. Надничаше в игралните домове, разглеждаше магазините, където продаваха „истински“ произведения от изчезналата марсианска раса, зяпаше новичките коктейл-барове и бляскавите ресторанти. Подскочи уплашено, когато го спря една млада жена, която го покани в къщата на „Мама Тили“, където „ниската гравитация прави всичко хубаво прекрасно“. Той се отърва от нея и още дузина подобни и седна в малък парк, за да посъбере мислите си.
Елдерберг се простираше наоколо му, пълен с удоволствия, крещящ с пороците си, един изрисуван Джезъбел1, който Кромптън отхвърляше с презрително извити устни. И въпреки това, зад извитите устни, присвитите очи и свитите като от презрение ноздри, една част от него се стремеше към хуманността на порока като алтернатива към настоящото му безлично и стерилно съществуване.
Но за съжаление Елдерберг не би могъл да го поквари повече от Ню Йорк. Може би Едгар Лумис би му осигурил липсващия елемент.
Кромптън започна търсенето си из хотелите, като ги изреждаше по азбучен ред. В първите три администраторите му казаха че нямат представа къде е Лумис. Но ако би могъл да го открие, нека му каже, че има една малка подробност… неплатени сметки. Четвъртият мислеше, че Лумис може да е тръгнал с голямата търсаческа група към Седловидната планина. В петия хотел, едно много уважавано заведение, никога не бяха чували за Лумис. В шестия една ярко натруфена жена се изсмя с лека истерия, когато чу името на Лумис, но отказа да даде каквато и да било информация.
В седмия хотел администраторът му каза, че Едгар Лумис е отседнал в стая 314. В момента го нямаше, но евентуално би могъл да бъде намерен в кръчмата „Червената планета“.
Кромптън попита за адреса, а после с разтуптяно сърце се насочи към старата част на Елдерберг.
Тук хотелите бяха мръсни и стари, с избелели фасади и износени от прашните бури тапети. Тук игралните зали бяха претъпкани, а по дансингите гърмеше денонощно музика. Тук туристите с по-малко средства се трупаха с фотоапаратите и магнетофоните си, търсейки местните забележителности, надявайки се да срещнат отдалеч, но с възможност поне да го снимат онова порочно величие, което караше ревностните почитатели да наричат Елдерберг „Ниневия на трите планети“. Тук бяха ловните магазини, които предлагаха екскурзии за любители в пещерите Ксанаду или дълго пътуване до Дяволския завой с пясъкоход. Тук също се намираше ползващият се с лоша слава „Магазин на мечтите“, където се продаваха всички известни на човечеството наркотици и който продължаваше да работи, въпреки усилията на законодателните органи да го затворят. Тук бяха и досадните търговци, които продаваха произведения от така наречения сух марсиански камък, както и всичко друго, с което би могъл да бъде измамен човек.