Тео беше на тринайсет и не искаше да порасне. Цялата седмица беше ориентирана към бъдещето, към тестовете, които щяха да ги разпределят по гимназиалните паралелки, и тайнството на девети клас. На Тео му харесваше житейският етап, на който се намираше. Обичаше скаутските занимания и лагеруването на открито. Харесваше училището, приятелите и учителите си. Харесваше му да бъде момче, което хвърчи с велосипеда си из града. Ако се забъркаше в неприятности, извинението му неизменно гласеше: „Ама аз съм още дете“.
В повечето случаи вършеше работа, обаче защо не можеше едно дете завинаги да си остане дете?
Гората притихна, животните и дивите зверове заспаха. Тео най-сетне се унесе.
8
През следващите две седмици животът в училище възвърна обичайния си ход, докато осмокласниците се опомняха от преживяното изпитание.
Всъщност тестовете бяха толкова неприятни, че изобщо не ги споменаваха. Ала не ги бяха забравили. Резултатите щяха да бъдат оповестени „след около две седмици“ според господин Маунт и останалите учители. Дните се нижеха и с наближаването на момента на истината се усети осезаемо напрежение. Всички ученици бяха убедени, че са се провалили и ще изпаднат в „бавната лента“, а това означаваше пълен провал и голям срам.
Неколцина, най-вече Уди, се хвалеха, че нарочно са се провалили, за да ги сметнат за глупаци и никой да не им обръща внимание в гимназията. Господин Маунт ги увери, че не става така. Учениците в по-слабите паралелки получаваха същото внимание като тези в силните.
Една сутрин в часа на класния господин Маунт най-сетне им съобщи тържествените новини.
— Чуйте ме всички, резултатите от тестовете са при мен.
Държеше дебела папка. Всички се вторачиха в него и си поеха дълбоко дъх.
— Както ви обясних, резултатите ви са обединени с тези на осмокласниците от прогимназиите „Сентръл“ и „Ийст“. Учениците с резултат в горните десет процента от общия списък през следващата учебна година ще попаднат в паралелките за напреднали в гимназията „Стратънбърг“. Тази година вълшебното число е деветдесет и едно. Ако общият ви резултат е деветдесет и една точки или по-висок, поздравления. Ако резултатът ви е шейсет и три точки или по-малко, имате право на още интересни занятия. Ако попадате между шейсет и три и деветдесет и едно, сте в средния сектор. Въпроси?
Такива нямаше.
Господин Маунт започна да раздава пликовете с думите:
— Ще дам на всеки от вас плик с резултата. Това е личен въпрос, който трябва да обсъдите с родителите си, а не в училище, ясно?
Ясно, помисли си Тео. До обяд всички щяха да си знаят взаимно резултатите.
Отвори официалния плик с името си. Имаше много числа, но най-важното се мъдреше най-отдолу. Общ резултат: деветдесет точки. Една точка не му достигаше, за да попадне в паралелката за напреднали. Айк му беше казвал, че в живота винаги има някой по-умен, по-бърз, по-силен и така нататък, затова да не очаква да бъде пръв във всичко. Просто да полага старание и да се справи с другото. Тео не беше най-умното дете в класа. Чейс беше гений, побъркан учен, който постигаше най-високия резултат на всеки тест без почти никакви усилия. Джоуи учеше усърдно и имаше чудесни оценки. Арън беше изключително умен и страшно мързелив, но винаги се представяше добре на задължителните стандартизирани тестове. Тео очакваше да бъде четвърти или пети, ако се изготвят резултати само за класа. Но случаят не беше такъв. Въпреки това беше разочарован, че не попада в паралелка за напреднали.
Стаята притихна, докато Уди не се провикна:
— Мътните да го вземат! Заклещен съм по средата, ще се изгубя в тълпата.
— Достатъчно, Уди — обади се господин Маунт. — Помолих да не обсъждате резултатите, преди да говорите с родителите си.
Звънецът звънна и още преди да отидат в кабинета по испански, знаеха, че Чейс, Джоуи и Арън са успели да се класират за паралелките за напреднали, а Тео — не. Дарън щеше да започне гимназията от „бавната лента“, което не учуди никого, освен може би самия Дарън. Изглеждаше съсипан и готов да ревне.
Испански им преподаваше мадам Моник, която беше вторият най-любим учител на Тео. Още след първите петнайсет минути тя разбра, че момчетата не внимават и че съзнанието им е заето с други неща, затова затвори учебника и им каза да си напишат домашното в час.