Уди вдигна ръка.
— Господин Маунт, просто не разбирам. След като не искам да отида в паралелка за напреднали и понеже съм твърде умен да бъда сред изостаналите, защо не си остана сред обикновените и не пропусна всички тези тестове?
Господин Маунт се усмихна и отговори:
— Защото според училищните разпоредби си задължен да се явиш. Това е един от начините да се уверим, че училището ни се развива добре.
— Нашето училище е сред десетте процента най-добри в щата или поне така ни натякват непрекъснато — отвърна Уди. — Разбира се, че се справяме добре. Имаме прекрасни учители, умни ученици, хубава база.
— Съжалявам. Вижте, и аз не съм голям привърженик на тестовете, но не аз измислям правилата.
Уди беше набрал скорост:
— Добре, но огледайте учениците в стаята. Знаем, че Чейс, Джоуи, Арън и може би Тео ще постигнат високи резултати и ще влязат в паралелките за напреднали. Знаем също, че по-слабите — Джъстин, Дарън и Едуард, разбира се — ще останат в класовете за по-изостанали ученици. Не може ли ние, другите, просто да признаем, че сме съвсем обикновени, и да пропуснем тестовете?
Едуард извиси глас сред недоволното мърморене:
— Говори за себе си, идиот такъв.
— Коефициентът ми на интелигентност е по-висок от твоя — изстреля Дарън от другия край на стаята.
— Тебе за малко да те скъсат по физическо — провикна се Джъстин от дъното на стаята.
— Добре, добре — вдигна ръце господин Маунт. — Достатъчно.
— Май ще повърна — каза Уди. — Наистина ми прилошава.
— Престанете. Първият ви час е с госпожа Гарман за преговор по математика. След това ще имате приложни изкуства с госпожа Ибърли, после петнайсет минути почивка. Знам, че сте се упражнявали. Да тръгваме.
С охкане и пъшкане учениците се изнизаха измъчено от стаята. Всички имаха усещането, че ги водят на разстрел.
След тричасово мъчение децата с радост се събраха за трийсетминутен обяд. Тео искаше да се махне от момчетата. Ейприл Финмор седеше сама. Той взе таблата си със салата и спагети и се настани на стола до нея.
— Забавляваш ли се? — попита той.
— Здравей, Тео — тихо каза тя.
Бяха близки приятели, не романтично увлечени или нещо подобно, макар че Уди и другите често дразнеха Тео заради странната му дружка. Ейприл беше различна, не странна. Беше сериозна, често раздразнителна и неразбрана от съучениците си. Обличаше се по-скоро като момче, подстригваше косата си много късо и изобщо не се интересуваше от клюки, социални медии и други неща, които смяташе за скучни. Обичаше изкуството и искаше да стане художничка в Париж или Санта Фе, някъде далече от къщи, защото у дома не беше щастлива. Родителите й бяха откачалки. По-големият й брат и сестра вече бяха избягали. Ейприл често оставаше сама и се налагаше да се грижи за себе си.
Тео беше може би единственият в осми клас, който се опитваше да я разбере.
— И ти ли си отегчена като мен? — попита той.
— Абсолютно. Нямам търпение да стане петък следобед и тестовете да са зад гърба ни.
— Притесняваш ли се? — попита той и натъпка вилица спагети в уста.
— Да, много. Трябва да успея да вляза в паралелката за напреднали, Тео, защото там има повече часове по изобразително изкуство. Нищо друго не ме интересува. Групите по рисуване са малки и им преподават най-добрите учители.
Ейприл говореше тихо и побутваше салатата в чинията си. Не беше докоснала хлебчето си и Тео му хвърли око.
— Ще се справиш, Ейприл. Стига да поискаш, можеш да си пълна отличничка.
Досега не беше, защото нито един от родителите й не я амбицираше. Ейприл имаше повече отсъствия от всеки друг ученик, а когато идваше в час, нерядко не беше подготвена. Имаше отлични оценки по френски и испански, но нищо друго не я интересуваше. Само изобразителното изкуство.
— Как е положението у дома? — попита той и се озърна.
Въпросът беше опасен, защото отговорът можеше да гласи какво ли не. Семейство Финмор живееха в къща под наем в по-бедната част на града и Ейприл не допускаше приятелите си у дома. Тео обаче я разбираше.
— Добре, струва ми се. Стоя си в стаята, рисувам и чета.
— Радвам се, че всичко е наред.
— Благодаря ти, Тео. Сигурна съм, че ще се представиш добре на тестовете.