Въпреки че беше в психиатрична болница, Сара знаеше къде минава острата като бръснач разделителна линия между реалността и фантазията, между съня и предсказанието, между въображението и жизнения опит.
През времето прекарано в Пескадеро, тя бе пресичала тази линия многократно. Но винаги бе наясно къде се намира тя самата. Силбърман никога не можа да разбере това. Виждаше всичко само от един ъгъл. Неговия. И на негова страна бяха науките и философията. А това бе негова територия. Болницата бе пълна с жени с месиански комплекси. Тя бе наясно, че се побира идеално във формулата. В края на краищата, инициалите на сина й съвпадаха с тези на Исус Христос6. И баща му бе фантом от бъдещето. Раждането на сина й бе възможно най-близкото до „непорочното зачатие“. А неговата жертва щеше да спаси света. О да, тя бе нарушила законите. Бе унищожила чужда собственост. За нея бе ясно, че от гледна точка на Силбърман тя е луда.
А кой не би бил, ако знаеше това, което знаеше тя? Да си наясно, че цивилизацията ще се хлъзне в пропастта. Че милиони хора ще умрат от ужасна смърт. А дори и да опазеше Джон, докато се изправи от пепелищата с бунтовническата си армия, все едно пак щеше да има масова смърт и унищожение, непонятни и за най-безмилостния военен.
И да спечелиш, и да загубиш войната, децата все едно ще умрат.
А ако тя остане зад тези стени и Джон умре, това вече щеше да е краят на човечеството.
Разбира се, че е луда.
Но знаеше какво прави.
Силбърман се върна в стаята с усмивката си на влечуго и седна срещу нея на масата. Почеса носа си, после разсеяно поглади корицата на досието й. Накрая каза:
— Виждаш ли, Сара… има проблем. Аз знам колко си умна и си мисля, че ми казваш това, което аз искам да чуя. Не смятам, че наистина си повярвала в това, което ми каза днес.
Сара знаеше, че винаги е била слаб лъжец. Играта с него не бе успяла. Не оставаше нищо, освен да моли. Наведе се напред и изля цялата си мъка и болка в едно единствено изречение:
— Позволете ми да видя сина си!
Силбърман се обърна встрани. Очите на Сара го проследиха. Дали обмисляше? Не, тя разбра, че той подтиска прозявката си. Опита още веднъж.
— Силбърман. Моля! Много е важно. Той е в опасност. Поне нека му се обадя по телефона!
— Боя се, че е невъзможно. Поне още известно време. Не виждам какво мога да направя, освен да препоръчам на консилиума да останеш тук още шест месеца.
Тя бе спорила с него, бе се мъчила да го изиграе, бе се мъчила да бъде сговорчива, бе се била с него, бе го молила, бе му казала всичко, което искаше да знае и за най-интимните подробности от своя живот, бе оголила самата си душа, но нищо не бе повлияло. Той бе взел решението си преди много време.
Бе непоклатим като сляпата съдба.
И Сара разбра, че е загубила.
Едва подтисканата неприязън избухна в неудържим гняв. Тя рязко скочи и сграбчи Силбърман за гърлото. Изкрещя:
— ТИ, ГАДНО КОПЕЛЕ!
Силбърман падна назад, като се мъчеше безуспешно да се освободи от нея, а пръстите й се свиваха и вече запушваха трахеята му. Само след секунда двамата надзиратели я откъснаха от него и я блъснаха с гръб в стената. Зашеметена, тя се свлече надолу, но се изтъркаля и се изплъзна от лапите им. Спусна се отново към доктора и щеше да го достигне, ако единият от надзирателите не бе играл ляво крило в ученическите си години. Хвърли се към нея и двамата паднаха на пода, той отгоре, като едва не строши гръдния й кош с теглото си. Останала без въздух, тя продължи да се извива и гърчи като притиснат в ъгъла котарак.
Силбърман бръкна в джоба на престилката си и извади спринцовка. Намръщен, като избягваше удрящите й безразборно ръце, той я заби в нея.
— Майната ти! Пусни ме! Силбърман! Не знаеш какво правиш! Педераст! Ти си мъртвец! ЧУВАШ ЛИ?
Силбърман нямаше особени затруднения да я чуе. В ушите му кънтеше виенето й. Той даде знак и двамата милостиво я извлякоха навън. Вратата се затръшна зад тях и изведнъж стана тихо.
Зачервен, докторът извади няколко косъма от очите си, опита се да регулира дишането си, после замръзна, защото си спомни, че другите все още го наблюдават зад огледалото.
Той разчупи усмивката си и се обърна към тях, като повдигна рамене:
— Образцов гражданин.
Завлякоха Сара в килията й. През цялото време тя се бореше. Но не можа да се освободи. Надзирателите я бутнаха вътре. Когато Дъглас се появи на вратата, тя се залепи на стената. Той се ухили и вдигна две пластмасови чаши.
— Сигурен съм. Наистина ти трябват лекарства.
Тръгна към нея. Тя изигра последния си отчаян ход.