Той беше три пъти по-стар от мене и аз се питам сега никак ли не му се искаше тогава да поседне малко, след като опасността очевидно бе отминала, след като бе настъпил историческият миг? Да изпусне една мъничка въздишка поне, да си почине, да се остави няколко секунди на радостта си. Отгде толкова спокойна енергия и толкова спокойно нетърпение да продължи веднага работата си? Не ли за това, че три пъти по-дълго бе очаквал този миг и може би си е мислил, че никога не ще го дочака!
— Нямат ли нещо по-сериозно тия хора бе! — възмути се най-неочаквано Вейо. — Дециметрова радиовълна, най-примитивно телевизионно предаване!…
В смешното си недоволство на свързочен специалист той несъзнателно нарече онези „хора“ — нещо, което никой досега не бе се изпуснал да направи. Но никой не се засмя, дори в мене тая думичка отекна съвсем естествено.
Даал му възрази с кротка ирония, с умората, която все още лежеше и в мене:
— А ти какво искаш? Веднага да ти пратят холограмни снимки на цялото устройство на станцията си? Па може и да нямат лазер хората!
Той също произнесе думичката, без да осъзнае значението й. А в последвалото наше „съживяване“, преминало в един законен празник за душите ни, тая думичка звучеше все по-често и по-често. Никой не й се учудваше, никой не я намери за неуместна, никой изобщо не отбеляза поне гласно нейното внезапно и странно повторно раждане в Космоса, на толкова светлинни години разстояние от Земята. И в това, че ние така просто и естествено признахме тия същества за хора, като че ли се съдържаше най-голямото, най-истинското величие на този миг.
Малчуганите бяха се кюснали по веднъж с раменете си, но самотата и скуката на звездната улица веднага бе протегнала ръцете им едва към друга и ето че пустата улица ще бъде вече огласяна от виковете и жизнерадостния шум на тяхната обща игра.
— А сега да започваме с флирта! — обяви весело Монида, този неуморим и влюбен старец.
Теория и практика на флирта
В последвалите дни аз може би единствен на кораба продължавах да осмислям в себе си този миг. Другите нямаха време за това или той прекалено бързо се превърна за тях в история. След като бях се зарадвал на естествеността, с която моите космонавти нарекоха другите „хора“, аз твърде скоро се обезпокоих. Да, екипажът, за чиято готовност да изпълни мисията си аз отговарях, бе се оказал досега на необходимата психическа и нравствена висота! Сигурно и звездолетът, когато се реши да дойде тука, ще продължи тая линия на поведение. Но… хората на звездолета не са хората от Земята. Всеки един от тях е избиран между милиони земни жители. Жителите на звездолета са съвсем различни същества от тия милиони, от които някога са били избирани, а междувременно на Земята са минали толкова години, че ние вече имахме само твърде смътна представа за хората там. И аз се питах: Какво ще стане, когато Земята като цяло влезе във връзка с откритата от нас цивилизация? Когато човечеството започне една бурна и безпрепятствена инвазия насам? Няма ли това, което ние започнахме с мир и с обич, да завърши с унищожение?
На какви други същества бихме изцяло и безрезервно признали правата да съществуват свободно, независими от нас? — питах се в тия дни. Човешкият законник се е утаил и в последния ни ген — ние сме най-висшите, ние сме господарите, ние единствени имаме право да се разпореждаме и да налагаме законите си. За да признаем на друга цивилизация пълните права на самостоятелно съществуване, трябва да я оценим поне като равна на нас. А за да направим това, трябва да сме се уплашили от нея. Та бихме ли ги нарекли дори ние, умните избраници на човечеството, така бързо хора, ако толкова ефикасно и загадъчно не бяха простреляли нашата сонда?
Ето в тия дни, когато нашият специалист Корел с помощта на Монида и Даал възторжено съставяше дума по дума езика, на който щяхме да говорим с другите хора в Космоса, инженерите Велидо и Зонен по заповед на координатора грижливо проверяваха и доразвиваха всички възможни защитни системи на кораба, всичките му бойни средства. Координаторът продължаваше да си се готви за бой. Та и аз самият се подготвях душевно за едно насилствено действие! Постоянно виждах във въображението си как изследвам един от тия други човеци, без нито веднъж да ми хрумне, че моята апаратура и изследователските ми методи биха му причинявали болка и обида.
Страданието — този неизбежен спътник при завоюването и на най-незначителното познание! Защо нито един от мъдреците на човечеството досега не е установил неговата разумна и позволена граница?