Аз страдах в тези дни заради собствената си мисловна обърканост и отново се изпълвах с недоверие към своите другари. И колкото по-щастливо оживени ги виждах, толкова по-силно ставаше моето безпокойство за по-нататъшната съдба на тая наша връзка с другата цивилизация.
А иначе тя се развиваше забавно като решаването на някоя наглед сложна, но всъщност само остроумно обърната задача-игра, с каквито на звездолета развивахме съобразителните способности на децата. Първите изречения бяха вече разменени, бяха възприети недвусмислено ясно. Те гласяха: „Не се приближавайте, ще ви унищожим!“, „Не ни унищожавайте, няма да се приближаваме!“ и „Пращайте (пращаме) знаци за установяване на език“.
След това обаче последва цяло денонощие с недоразумения, докато най-после разбрахме, че те искат да диктуват съставянето на езика и отказват да дават отговор на някои наши запитвания. Тогава ние обявихме „почивка“ и седнахме да умуваме. Сега видяхме, че работата не е толкова проста, както бе потръгнала отначало, и че преставаше да бъде забавна.
Какво бе се запечатало в паметта на преводаческия кибер? Ние бяхме пращали изображения с нашите названия, те бяха връщали нашите изображения с добавени към тях символни знаци, които съставяха гръбнака на един твърде примитивен писмен език. През цялото време те не бяха ни пратили нито едно свое изображение, а към по-голямата част от нашите не бяха сложили никакви названия. Какво можеше да означава това? Че нямат думи за тях, защото са им непознати? Та ние все още се движехме в твърде елементарните сфери на познанието за материята!
Сега вече не помня кой се сети да подреди всички наши изображения, на които не бяхме получили отговор. Навярно е бил Монида — обикновено той пръв се сещаше за такива прости наглед, но откриващи новите пътища неща. И вече лесно установихме, че тия наши изображения-въпроси съдържаха възможността да получим едновременно с тяхното название и по-точни сведения за равнището на цивилизацията им. Значи те, приемайки чрез тях достатъчно информация за нас, отказваха да ни дават информация за себе си. „Флиртът“ си оставаше едностранен.
— Тарикати! — рече Вейо уж шеговито, но си беше истински ядосан.
— А ние сме едни добродушни наивници — обади се Корел. — Прав беше докторът…
— Не мислите ли, че те имат право на такава предпазливост? — запита Даал.
Неговата овчедушна философска обективност можеше да вбеси човека.
— Да, те имат, а ние нямаме! — озъбих му се аз.
— Момчета, та нашите въпроси, както са подредени, направо приличат на тест за интелигентност — намеси се и Монида на страната на своя събрат в науките Даал. — Не всекиму е приятно да го изпитват, нали?
— Но в случая те нас изпитват, и то по най-баламски начин — рече Вейо, употребявайки своите древни жаргонни изрази, с които обикновено ни разсмиваше.
Евристикът се съгласи спокойно и добродушно:
— Така е. Ще трябва значи да отстъпим малко. Хем ще бъдем предпазливи, хем ще им покажем още веднъж добрата си воля.
Координаторът, който ни слушаше дотогава, без да се намеси, рипна от мястото си, забравил навярно, че лежим в орбита, но импулсивната му потребност да направи една гневна разходка из залата се превърна в елегантен отскок, който го отпрати чак на отсрещната стена. Щеше да си разбие носа, ако не бе протегнал навреме ръце. Извъртя се и засрамено се облегна на стената.
— Към спътника ли беше тръгнал? — изкиска се Вейо. — Вратата е на другата страна.
— Вейо, седнали сме работа да вършим! — смъмрах го аз, защото ми стана неловко заради командира ни. В последните дни все повече се привързвах към него. Но с тоя мой приятел винаги е по-добре да не се закачаш.
— Щом сме седнали, той защо става? Като е координатор, всичко ли му е позволено?
Зад детинската му шега обаче прозираше недоволството от ограничаването на демокрацията на кораба и желанието мъничко да си отмъсти. Откъде се вземаше толкова детинщина у тоя суперинтелектуалец? Самозащита на организма ли беше някаква или самораздаването на родения шегобиец? Простих му в себе си, защото все пак благодарение на неговите шеги на кораба се живееше мъничко по-леко, и подхванах разговора, за да дам възможност на координатора да се опомни.
— Добре, Монида — рекох, — но това ще рече да си останем в някакви най-елементарни граници на езиково общуване. Каква полза от това?
— Ще чакаме — отвърна кротко евристикът. — И ще се опитваме постепенно да ги разширяваме. Търпението и упоритостта са главното качество за един сериозен ухажьор.
— Наполеон е казал, че жените се превземат както крепостите — нощем и чрез изненада — продължаваше да се хили Вейо.