Безгласната топка си стоеше под нас като положен върху синьосиво или черно кадифе едър скъпоценен камък. Скоростите ни бяха абсолютно изравнени, така че висяхме над една постоянна точка над планетата и сякаш нямаше вече никакво движение — нито на планетата, нито на тайнствения й спътник, нито на кораба. Само мракът, който настъпваше периодически, ни показваше, че заедно с планетата сме обърнали гръб на слънцето. А станцията засияваше тогава още по-ярко върху черното кадифе на планетната нощ, улавяйки от височината си разсеяните слънчеви лъчи. Този блясък беше ярък, но много по-нежен, отколкото когато слънцето пряко го изтръгваше от металната й повърхност. И в тая нежност имаше толкова мир и спокойствие, че тогава ние още повече изтръпвахме от болката заради безсмислието на това наше и тяхно мълчание.
Координаторът също бе се затворил в ядовитостта си. Не ми поиска обяснение за случая с Даал, а трябваше или да ми благодари, или — още по-справедливо — да ме накаже за своеволието. Но той се опитваше да се скрие в една непрекъсната и излишна деятелност. Проверяваше механизми, които само преди час бе проверил, занимаваше се с дублиращите системи на кораба, а те си бяха в изправност, тъй като изобщо досега не бяха влизали в действие. Застояваше се пред командния лост за силовото поле, сякаш ей сега щеше да го пусне, за да обгради кораба с невидимата, но непристъпна стена, непристъпна и за позивните сигнали, които с такава жажда очаквахме. Може би искаше с тая деятелност да даде пример на другите как да се борят с мълчанието, но никой не последва примера му. Всички бяхме излезли от релсите на нашето корабно ежедневие, въпреки че външно се спазваше, както и преди, строгата програма на деня. Сега сякаш всеки употребяваше цялата си умствена енергия за това, да намери скрити вратички, та да излезе от разписанието, да събере неконтролираните минутки и се отдаде с мазохистична свирепост на своето мълчание.
Сега, когато съм принуден да възпроизвеждам в някаква убедителна последователност нашата експедиция, аз още усещам това мълчание, траяло две денонощия и половина, като най-тежкия неин момент, въпреки че по-късно имаше и истински нещастни случаи.
Беше към 14 часа бордово време, когато аз, излизайки от кабинета към спалното си помещение, за да полегна малко, неволно хвърлих един последен и незаинтересуван вече поглед към разделения на девет квадратчета екран, в който се движеше или седеше, или лежеше по едно мъничко човече — екранът, наблюдаващ непрекъснато хората на кораба. Всред общата вялост и статичност на деветте картинки изведнъж някакво рязко движение ме закова в рамката на вратата. Едно от човечетата беше внезапно полудяло, виеше се насам-натам, размахваше ръце и крещеше нещо. Толкова бързо правеше тия движения, че не успявах да различа физиономията му и само номерът на квадратчето ми каза, че това е моят приятел Вейо. Миг след това познах, че той се намира в залата на главното управление, а още по-късно репродукторът над главата ми затрещя:
— Говоряяят! Говоряяят! Обадиха се! Ето ги! Чува те ли ги? Включил съм, чувате ли ги, ейййй!
Но никой не ги чуваше, както не ги чувах и аз, защото никой не бе намерил сили да остане в стаята си и да слуша по репродуктора.
Вейо лежеше обезсилен в пневматичното кресло. Навярно така бе се тръшнал в него, че бе повредил клапаните му и то още изпускаше въздуха от възглавниците на страничните облегалки. Сега той седеше почти на пода, облегнал се върху останалата издута част, дишаше тежко към тавана и се хилеше с разширени и бляскави очи.
Струпахме се около лингвистичния кибер, но Корел доста грубо ни разблъска с лактите си и го обсеби. Дори ни изрева:
— Я се дръпнете, че ще повредите нещо!
Пръстите му заиграха нервно по клавиатурата, не успяха веднага да налучкат верните места, залата се изпълни с писукания и електрически пукот, после той отметна с една ръка падналата над челото му коса, притвори за миг очи и отново се наведе над апарата. Тихият шум на записаното шейсетчасово мълчание изтичаше като пясъка в пясъчен часовник.
— Ускори го де! — викна му някой, но Корел бе скръстил ръце на гърдите си и не помръдна.
— Спокойно! — обадих се аз строго. — Я се съвземете, баби такива! Може и да не е толкова приятно това, което ще чуем.
Компютърът на Корел беше така преустроен, че да трансформира изображенията, които получаваше от втория телевизионен канал в човешки говор. Думите, вложени в него, бяха още отчайващо малко, но сега все пак щяхме да ги чуем може би в нещо свързано. И ето след пясъчния шум на магнитната струна се появи първата, след нея — втората, третата, четвъртата. Четири думи, само четири, в един сякаш безкраен ред: