Но в тази си точка нашият примерен устав засягаше нещо… безпримерно. Това всъщност не беше никакъв отговор; той само поставяше нашите изконни човешки питания към Вселената, пред другата цивилизация, която се е надявал да срещне. Но ако тая друга цивилизация, вместо да се зарадва на появяването ни — това би било вече отговор поне на част от нашите въпроси към Космоса, — ако тя още в първите мигове ни отправя този най-безграничен и същевременно най-глупав въпрос, то означава, че тя няма намерение да търси от нас отговорите на собствените си въпроси.
Около такова едно предположение се въртеше нашата дискусия тогава. Тя също е протоколирана, та нищо не налага да я излагам тук цялата. Координаторът я прекрати с предложението да им отговорим по устава и да изчакаме след това как ще се развие диалогът. Разбира се, отговорът ни стана ужасно примитивен поради малкото думи в нашия вече общ речник, но все пак електронният мозък ги разположи в оптималния вариант, така че се надявахме той да бъде разбран.
След около три часа лингвистичният кибер ни каза със своя нечовешки глас:
— Вървете си!
Очаквахме тези думи — съдържаха се още във въпроса им, — но стократно повторени от машината, те ни пронизаха като картечния импулс на ядрен пистолет.
Наивни ли бяха тези „хора“? Глупави ли бяха? Та и ние, и те се намирахме вече в онова положение, което нашите прадеди са изразявали твърде духовито със сравнението „да хванеш тигъра за опашката“ — нямаш сили да го удържиш, а не бива да я пускаш, защото ще те изяде! Предложихме им три цикъла време на завъртане на тяхната планета за дообогатяване на оная част от речника, необходима да изясним позициите си. През този период се задължавахме да не предприемаме никакви действия, а, за да демонстрираме още веднъж нашето миролюбие, веднага след сложна обходна маневра прибрахме аварийната ракета на кораба. И те приеха.
Корел, Монида и Даал отново потънаха до гуша в работа. Тя напрягаше и нашите нерви до скъсване поради своята изкуствена усложненост, защото, както и преди, станцията се пазеше да не изтърве някоя дума, която би могла да ни издаде нещо по-съществено за цивилизацията й. А още преди да изтече напълно определеното време, тя обяви край на размяната и ни заяви, вече с оная свобода, която позволяваше обогатеният с още стотина понятия речник:
— Вървете си! Няма да правим нищо, за да научим местоположението на вашата цивилизация.
Какво друго ни оставаше, освен да стискаме опашката на тигъра?
— Не сте в състояние да ни дадете гаранция. Ние не познаваме вашите възможности, да проследите нашия обратен път.
— Ако не си отидете, ще ви унищожим.
— Вашето местоположение е съобщено на нашата цивилизация. Ако ни унищожите, ще дойдат други.
— Съобщете й, че не желаем контакта!
— Той е установен и вече не може да бъде прекъснат.
Продължаваха ли да се правят на глупави, за да печелят време, или наистина не разбираха, че след като знаем вече за съществуването на другите, и те, и ние никога вече не ще бъдем спокойни и сигурни за себе си? Че в това неспокойствие лежи оная неунищожимост на контакта, за която им говорим?
— Вашата намеса — отвърнаха ни те — ще наруши естествения ход на еволюцията ни.
Казахме им по устава:
— Няма да се намесваме във вашата еволюция. Търсим само размяна на познания. А тя е полезна и за вас.
Те ни възразиха така, както преди бяхме им възразили ние:
— Не можете да ни дадете гаранция за ненамеса в бъдещето.
Навярно се налага още веднъж да напомня, че начинът, по който тук предавам нашия първи диалог с непознатата цивилизация, не съвпада по форма с протоколите. Там той е много по-опростен, в кибернетичен вид, а сега за нас е важно съдържанието му.
И така ние наистина също не бяхме в състояние да дадем подобна гаранция. Та кой би могъл изобщо да гарантира за действията на поколенията след него? Но тигърът ръмжеше и ние още по-силно стискахме опашката му:
— Тъкмо формата, която ще дадем на нашия контакт, ще бъде гаранцията за бъдещето.