— Принципите на нашата еволюция — заявиха те — не позволяват размяна на информация.
Навярно искаха да кажат, че техният светоглед не допуска това. И то бе напълно естествено. Всеки втори мислещ човек на Земята също би отговорил, че ползата от полученото не по собствения еволюционен път знание е твърде съмнителна за развитието на всяка цивилизация. Че може да стане гибелно, ако попадне в злосторни ръце. Но нима, след като две цивилизации са научили за съществуването си, е възможно да се зазидат в собствената си еволюция, отбягвайки и най-елементарната среща?
На това електронният преводач отвърна с равнодушния си металически тембър:
— Край на контакта! Вървете си!
Седяхме, отпуснали ръце на компютрите — обезсилени, смазани, незнаещи какво да предприемем по-нататък. А Даал отново се смееше. Този път беззвучно и ако човек гледаше само ситното тресене на раменете му, можеше да помисли, че това е плач. Но той се смееше, смееше, смееше и аз, събуждайки се от вцепенението си, казах, че Даал не е добре, че трябва да внимавам за Даал.
Монида стана от надуваемото кресло край лингвистичния кибер, отиде до кранчето за вода — движеше се съвсем бавно, с омекнали крайници, — изцеди една след друга две огромни порции в гърлото си и въздъхна съкрушено:
— Е, какво… ще мълчим и ние тогава. Ще мълчим, докато ги накараме пак да проговорят или докато се сбием.
Координаторът избухна:
— А защо да не повикаме „Плутон“? Да им демонстрираме малко сила?
— „Плутон“ няма да дойде — обясни тъжно Вейо нещо, което бе известно на всички ни. — Няма да дойде без разрешение на звездолета, а връзката с него му е забранена. Не можем да обявим опасност, защото нищо още не ни заплашва.
— Да опитаме пак с мълчанието — настоя Монида за оня вариант, против който преди бе гласувал. — Запаси имаме достатъчно.
— Запаси имаме — изпъшка координаторът. — Но сили и нерви откъде да вземем?
И гледаше към мен. Сигурно беше случайно, а на мен тогава ми се стори, че ме питаше дали ще мога да им доставя нужните сили и нерви.
Даал
Вече трета седмица висяхме неподвижно над планетата, тоест въртяхме се с нейната скорост около оста й. Координаторът настоя да изменим режима си съобразно денонощния й цикъл — това щяло да ни държи подготвени за евентулни изненади. Не зная дали ни правеше подготвени, но към душевните ни мъки сега се прибави и една постоянна сънливост. Защото „нощта“ си траеше за нас толкова, колкото и преди — не можеш изведнъж току-така да почнеш да спиш по-дълго, а „денят“ ни стана близо два пъти по-дълъг поради голямата ни височина над планетната повърхност. През нашите прозорци-екрани за пряко наблюдение можехме да се любуваме за твърде кратко време на изгрева и на залеза на тукашното слънце. Един грамаден плазмен балон без лъчи и протуберанси се изтъркулваше зад кръглата плоча на планетата, като само за няколко минутки запалваше нейния край, който лумваше с могъщото очарование на гигантски пожар. В същото време от другия край сякаш някой тичешком дърпаше черна завеса, която, още неуспяла да покрие изцяло плочата, лумваше там, дето бе започнала да се разгъва. Този нов пожар отново се превръщаше в кървавочервения балон, който бързо се понасяше сред звездите, променяйки цвета и големината си. А планетата под нас засияваше с безброй великолепни дъги, но съществата на нея сигурно не ги виждаха, защото си спяха спокойно, неподозирайки нашето присъствие, и защото небето над тях си оставаше нощно черно.
Но наистина ли не подозираха нашето присъствие, или техните нощи бяха станали също такива кошмарни като нашите? Някога Земята след дълги спорове бе отхвърлила значително по-евтината възможност да търси връзка с другите цивилизации, като изпраща сигнали-призиви. Бе поискала да запази спокойствието на своето небе, криейки неговия адрес. Вместо това скъпо струващи звездолети бавно обхождаха сферата от трийсет светлинни години около нашето слънце и по сложни обходни пътища с голямо закъснение й съобщаваха своите открития. Въпреки смъртната опасност, която човечеството виждаше за себе си от един възможен контакт с друга цивилизация, то не бе се отказало да го търси. Защо тогава тази хубава планета се отказваше от него? Тя ли се отказваше изобщо, или тая странна станция около нея? Възможно ли бе на планетата да няма живот, той да е концентриран или останал само на станцията й?
Стояхме пред нашите прозорци-екрани и се питахме. Не се питаше като че ли само Крамер, нашият планетолог. През цялото време на експедицията той сякаш нито веднъж не се развълнува от нещо. Нито веднъж не го видях да стои без работа. Отначало изучаваше луната-спътник на планетата, докато напълни стотици касетки със сведения за нея и състави подробната й карта. После се зае със самата планета. Станцията като изкуствено тяло сякаш не съществуваше за него. И ако за нещо се ядосваше, то бе, че от тая височина трябваше да си служи само с телескопи и радарни средства. Наистина, те бяха достатъчни, за да направи една добра карта на континентите и океаните, да изучи метеорологичните условия и тектоничния живот на нейната кора. Но друг живот — органичен — освен широките зелени площи без нашите сонди не можеше да бъде установен.