Питахме го често какво мисли, той само вдигаше рамене:
— Като слезем, ще видим. Ако бързате, пуснете сонди!
И ние стояхме пред нашите екрани-прозорци и питахме планетата — нейните многоцветни дъги, облаците й, нейния ден и нейната нощ. Прекалено дълго стояхме пред тия „прозорци“, които всъщност не служеха за нищо друго освен за развлечение на екипажа. Те представляваха обикновени екрани, само че едно мъничко кристалче в обвивката на кораба посредством система от остроумно разположени лещи прожектираше върху тях точно такъв откъс от околното пространство, какъвто се вижда с просто око през прозореца с размери трийсет на шейсет сантиметра.
Подхвърлих на координатора, че е необходимо да закрием тия прозорци. Сигурно съм го направил по-скоро в пристъп на гняв към самия себе си, отколкото от осъзнати лекарски мотиви. Но той ми се изсмя ядосано:
— За толкова вредни ли ги смяташ? Човек има нужда понякога да си въобрази, че вижда нещата със собствените си очи.
Това не ми беше съвсем понятно, защото не познавах нищо друго освен звездолета, където съм се родил, и още от рождение разглеждах Космоса само с могъщите изкуствени сетива на неговите уреди. В жилищата на звездолета също има такива прозорци, дори са по-големи, но те никога не бяха ме удовлетворявали като наблюдателно място. Най-много да погледна през тях ей тъй, за куриоз, както обръщаме понякога ръчния далекоглед от обратната му страна, за да видим нещата стократно по-малки.
— Хората са отчаяни — възразих аз настойчиво, сякаш отчаянието им се дължеше на тия глупави прозорци.
— Мислиш ли? — вяло се усмихна той.
— Убеден съм.
— Да ти направя ли едно признание? И аз съм отчаян.
Очевидно той искаше да се пошегува, но аз чувствувах какво се крие зад тая шега и му отвърнах съвършено сериозно:
— Знам. И се боя да не направиш някоя глупост.
— Нали това ти е работата, да ме предпазваш — рече той с неприсъща за него злоба и ми обърна гръб.
Безпокойството ми за настроението на хората за щастие ми пречеше сам да потъна окончателно в нашето общо униние. Или по-скоро аз несъзнателно изострях това свое безпокойство, за да нямам време за собствени преживявания и размисли. Предписвах поголовно двойни дози възбуждащи средства и разигравах пред другарите си безгрижие и оптимизъм. Така е, лекарят в космоса по-често е принуден да се държи като палячо вместо като лекар. Навярно съм играл ролята си доста добре или пък те просто не си правеха труда да ме наблюдават, потънали в оная всепоглъщаща резигнация, обхванала кораба, защото, вместо да ми се изсмеят направо или да ме обявят за луд, те реагираха с оня коктейл от снизхождение и завист, с който възрастните черпят децата: „Той е малък още, затова така, той още не разбира истински нещата…“ Даал направо ми го каза:
— Завиждам ти, докторе, че си толкова млад и че не познаваш Земята…
— Да не мислиш, че като съм се родил на звездолета, съм се родил идиот, за когото най-голямото щастие е да гледа онези все едни и същи мутри, които го заобикалят от рождението му? — отвърнах аз.
Той ми се извини, но пак не беше съвсем убеден, че аз изживявам нещата с такава сила, както другите.
Това стана, когато ние все пак решихме, ей тъй за провокация, да пратим отново сонда към планетата. Пратихме я през нощта, наблюдавайки как ще реагира станцията-пазителка. Но тя все не реагираше и изведнъж на холограмния екран в главната зала за управление потекоха реки, в които се отразяваше луната, заплискаха се черносребърни морски вълни, прелетя връх, който изригваше огън. Никакъв признак на живот не зърнахме, но някой шумно изпъшка:
— Съвсем като Земята!
Огледах поред осмината и не познах кой беше — лицата им светеха в еднакво мъчително напрежение и очите им с ненормална острота се забиваха в екрана.
Тъй като не искахме да жертвуваме сондата, не бяхме я програмирали за повече обиколки и тя се върна. Всички бурно настояха да се пратят нови. Аз ги надвих: