— Какво пък толкова видяхте? Съвсем като Земята била! Не съм бил на Земята, но всичките филми за нея съм гледал и за щастие тя съвсем не прилича на тая планета. Може Земята да е била такава преди много хилядолетия, но трябва да ви кажа, че никак не ми е интересна една планета, която само ще ми покаже нашето далечно минало. Имаме си достатъчно материали за него.
Така бяха сащисани, че дълго никой не се реши да ми възрази. Пръв Вейо, моят най-добър приятел, подхвърли в своя си стил:
— Странно, че Рони още не го е замъкнал в изолационната! Да не е повреден?
— Повредени сте вие — разкрещях се аз наистина като луд. — Сега да си отвличате вниманието с някакви сантиментални изгледи от планетата, когато ония от станцията сигурно ни дебнат, за да ни анихилират като предишната сонда!
— Той се е уплашил — пошепна някому Велидо.
— Не съм се уплашил. Просто забранявам да се праща втора сонда! — рекох аз и гласът ми се пречупи, мъчейки се да стане авторитетно нисък. — Като лекар имам право на това.
— Лекарят има само обикновен глас при определянето на научните задачи — заяви координаторът. — Но…
— Единствената ни задача сега е да установим мирен контакт със станцията! — озъбих се и нему аз.
Той спокойно продължи:
— Докторе, ти ме прекъсна. Точно това щях да кажа и аз.
Той улови най-после погледа ми, който дотогава упорито криех от всички, за да не издам истинските си мотиви, и аз прочетох в станалите му прозрачни очи: „Разбирам те много добре, само че по-спокойничко, защото току-виж дигнали бунт!“
— Нека не се увличаме, момчета — рече координаторът, след като дълго-дълго и, струва ми се, като че ли с известна признателност бе ме гледал. — Представете си, че тая свобода, която ни дадоха сега, е някаква уловка! Забравихте ли, те ни заявиха твърде недвусмислено, че ще ни унищожат? Нека да си гледаме работата, както досега, нямаме нито време, нито нерви за излишни дискусии…
— Време имаме — прекъсна го насмешливо Вейо.
Координаторът реши, че е уместно да се засмее, за да успокои атмосферата. Но смехът му излезе твърде изкуствен:
— Вярно, драги щурмане, време имаме дяволски много! Дайте тогава по-добре да помислим с какво друго да го запълним!
— С какво по-добре, отколкото с изучаването на планетата — измърмори Крамер.
— Крамер, аз разбирам мъките ти — повиши леко тон координаторът. — Но ще ви кажа на всички: дори лекарят да няма право на тая забрана, аз съм готов да й се подчиня.
Думите му означаваха всъщност, че той издава тая забрана и просто моли да не го принуждават да я изрича в грубата й форма. Корел и Велидо се размърдаха едновременно, готвейки се да кажат нещо, и той побърза да добави:
— И на една забрана да се дискутира по въпроса също бих се подчинил. Съвземете се, момчета! Ние не предвидихме в изработената оня ден програма пращането на сонди към планетата, въпреки че обсъждахме и тоя въпрос. Направихме го по изключение. Но единодушно сме гласували за програма на поведение без тия сонди и нямаме основание сега да я променяме.
Тази програма беше резултат на една свирепа многочасова дискусия, в която всеки бързаше да излее яда си от повторното прекъсване на контакта със станцията. И яда си и… своя страх! Някой предложи, по моему твърде разумната идея, да се изтеглим на по-далечно разстояние, за да не ни изненада някой внезапен удар. Монида беше съставил вече математически модел на унищожението на нашата сонда и ни доказваше, че това е станало навярно със стабилизиран поток антиматерия. Друго обяснение не би могъл да даде. А ако те са в състояние да пращат такъв плътен лъч антиматерия на осем-десет километра… Зонен възрази, че разликата в енергийната мощ, нужна за тия две разстояния, била гигантска. „Ето, изчислил съм я! — разпали се старецът. — За нашите представи наистина е невероятно да имат на станцията такива мощности, но ние не знаем на какъв принцип стабилизират антиматерията. Едва ли е като нашия!“
Тогава аз бях изцяло на страната на Монида. Нашият кораб, колкото и голям и съвършен да бе, не можеше да си позволи лукса да има оръдие, стрелящо с античастици. Дори бойният ни лазер изискваше толкова енергия, че винаги бихме се сериозно замислили дали да го употребим. Ако в продължение на следващите няколко месеца нямаше да имаме възможността да попълним енергийните си запаси, щяхме да заприличаме на пчелата, която, ужилвайки врага си, е обречена да умре. Звездолетът притежаваше едно-единствено анихилационно оръдие, но и неговата поразяваща мощ се простираше на не повече от хиляда километра разстояние. Разбира се, аз тука нямам предвид онова чудовищно оръжие, което представляваха главните двигатели на звездолета. Избълваната от тях отработена материя можеше да подпали цяла планета. Но те обикновено прикриваха само гърба ни, бяха толкова неповратливи, колкото самия звездолет, и аз не зная при какви случаи бихме ги употребили като оръжие. Навярно само ако една цяла цивилизация хукнеше да гони звездолета ни, за да стигне подир него до Земята. А тази станция тук беше порядъчно голяма и достатъчно близо до своите енергийни източници, за да може да притежава подобен анихилатор като звездолетния.