За да отложа още малко срещата, аз се залисвах из кабинета си — подреждах го, донапомпах двете кресла, поставих ги едно срещу друго и все поглеждах към екрана за наблюдения на екипажа. Другите още спореха в главната зала за управление. Даал седеше в своето квадратче с гръб към мене, наведен напред, навярно подпрял лакти на коленете си и захлупил лице в отчаяние или размисъл. Изведнъж без всякакъв повод си спомних, че неговият психоробот е от по-ниска класа, а защо на него именно бе разпределен такъв психоробот, не можах да си спомня, макар сам да участвувах в разпределението им още преди отлитането ни от звездолета. Трябваше да проверя мотивите в дневника на експедицията, но сега нямах време, а отново пламналата ми тревога ме накара да го повикам веднага. Наложи се няколко пъти да извиквам името му към визиофона.
— Даал — казах му, — много те моля да ми отделиш малко време! Ако обичаш, ела при мен!
Той се усмихна с меланхолична ирония:
— За болен ли ме обяви? Не съм болен, бъди спокоен! И нищо няма да направя, за да преча на намеренията ви, в това също можеш да бъдеш уверен.
На устата ми бе да му кажа, че едно дезертьорство в такъв момент е предостатъчна пречка, но аз отпуснах лице вече в искрена безпомощност, защото окончателно разбрах, че едва ли ще постигна нещо. „Никаква дискусия! — повтарях си аз. — Никаква дискусия!“, а към визиофона рекох:
— Ние всички сме болни, Даал, вече всички сме болни. А аз може би най-много, защото съм по-млад и по-незнаещ от вас. Имам нужда от помощта ти, за да оформя и аз позицията си.
— Тъкмо от моята помощ ли? — засмя се недоверчиво той, но се хвана на въдицата ми, а когато влезе в кабинета, когато седна в бухналото кресло, което в старанието си бях пренапомпал, аз му казах:
— Нима ме смяташ за свой противник? Не видя ли, че аз пръв се обявих против пращането на нови сонди, против нашата груба намеса в живота на тая цивилизация?
— Не го ли направи, защото се боеше тия изгледи да не деморализират екипажа? — учуди се той.
Аз преспокойно излъгах, но неговата доверчивост ме трогна и отново обърка. А планът ми съвсем отиде по дяволите, защото не с такъв въпрос мислех да започна:
— Какво възнамеряваш да предприемеш по-нататък?
— Не зная — отвърна той съвършено откровено; впрочем аз изобщо не помня да съм улавял в него дори и нотка на неискреност. — Не зная още. Но в едно съм сигурен: ще направя всичко възможно да снема поне от себе си отговорността.
— Отговорността за какво?
— За цялата тая история.
— Когато тръгвахме за насам, не допускаше ли такъв вариант на тая „история“?
— Нима не помниш ентусиазма, с който хукнахме от звездолета? Кой е допускал…
— Чак толкова наивни не бяхме, Даал.
— Разбира се, отчитахме задължителния период на взаимно недоверие, но…
— И само защото тоя период трае по-дълго, отколкото ни се иска ли? — прекъснах го отново аз.
Той разтърка с длани лицето си, сякаш за да се разсъни, а аз още веднъж си напомних: „Никаква дискусия, внимавай, разговорът тръгва натам!“
— Не, докторе, не затова. Просто междувременно видях нещата откъм другата им страна. Очевидно ние сме по-силните; щом сме тука, щом те са само на тая своя планета, значи ние сме по-силните. А аз винаги съм вземал страната на по-слабите, такова е възпитанието ми.
— Виж, Даал, въпросът, който сега ще ти задам, не означава, че не одобрявам твоята позиция към по-слабия. Но нали тя е била валидна на Земята и на звездолета, тя е човешка позиция за сред човеци? А в случая ти се отвръщаш от човечеството, за да застанеш на страната на нещо, което дори не ни е известно какво е.
Благородните черти на лицето му леко се втвърдиха:
— Докторе, отношението Човек-Космос не е само общ за човечеството проблем, то е и проблем за всяка личност поотделно. То е както някогашният религиозен проблем — и нравствен, и философски, и въпрос на вътрешна потребност.
— Но все пак частно отражение на общото! — настоях аз, леко загубвайки търпение.
— И степента на това отражение е индивидуален въпрос. Зная, че най-силното, което може да ми бъде противопоставено сега, е нашият земен патриотизъм. Но нека да ми бъде позволено да преразгледам за себе си поне стойността на тоя патриотизъм в момента, когато се е появила една друга страна, имаща същото право на патриотизъм, а нашият патриотизъм се превръща в акт на агресия!
— Даал, мене са ме учили, че без агресивността на белтъка спрямо околната среда нямаше да има изобщо живи организми.
— Нека не си четем примитивни нравоучения! — каза той, усетил навярно промяната в държанието ми. — Както виждаш, аз също не правя нищо, за да те убеждавам в моите позиции.