Извиних му се и бях ядосан на себе си, че не успявах да дам на разговора планираната насока, че не намирах място за Гьотевия цитат.
— Но ако сега се оттеглим, Даал, и звездолетът дори ако се оттегли, това няма нищо да означава. Самото съществование на тая планета ще бъде едно вечно предизвикателство към човечеството.
Той отново омекна и рече с безкрайно тъжната си и уморена усмивка:
— Именно! Виждаш ли колко добре го каза! Вечно предизвикателство! Сам съзнаваш неизбежността на конфликта. Ето, аз просто не искам да участвувам в него, не искам да чувствувам съществуването на другите като предизвикателство към себе си.
Загледах се в неговия робот, който стоеше като неподвижен часовой зад креслото му, и отново си спомних, че този психоробот е от по-ниска класа. Но замяната сега би била лична обида за Даал.
— Даал — запитах го все още с безпокойството в себе си. — Какво би направил, ако можеше да действуваш от името на цялото човечество?
— Бих им съобщил местонахождението на Земята, бих им казал още: когато почувствувате нужда от нас, заповядайте, ще ви се зарадваме! След което бих си отишъл.
Нямаше нищо ненормално в този отговор. В края на краищата една среща в Космоса е действително полезна и безопасна само когато и двете страни са готови в еднаква степен за нея! Но нима щеше някога да се случи такова идеално положение изобщо? Та то би предполагало абсолютно еднаквото начало и абсолютно еднаквата еволюция на двете цивилизации!
Погледнах часовника си и ядосано видях, че беше крайно време да се отдам на други свои задължения.
— Даал — рекох му, — прости ми, че ще се върна към първия си въпрос! А какво би направил, действувайки само от свое име?
Пак същата тъжна, тъжна и уморена, уморена усмивка:
— За съжаление най-ограничени са възможностите на човека, когато той действува само от свое име. Пък и силата му е най-малка. Бих молил навярно да ме изстрелят към „Плутон“, а оттам към звездолета.
Помислих си, че бих помолил от своя страна Рони веднага да го замрази като консерва, докато си свършим работата, но съзнах, че моето внезапно озлобление произтича от това, че думите му бяха ми прозвучали толкова убедително и че аз, като лекар на експедицията, нямах правото да си позволя такава позиция. Аз трябваше да бъда войнствуващ човек и да си остана такъв докрай, защото всяка клетка в организма ми крещеше със своя млад глас: ти си роден със зъби и с нокти да доказваш своето човешко право над природата; насилието над нея е твоята форма на живот, откажеш ли се от него, ще се откажеш от себе си и от живота изобщо!
— Даал — казах му съвсем предпазливо, — ти може би не чу последните ни решения, защото излезе. Решихме да не пускаме силовото поле около кораба. Това ще ни струва прекалено много енергия, пък и станцията ни праща сигналите си само на прости вълни. Полето ще ги погълне или разсее и няма да ги уловим, ако отново ни повика. Но за да не бъдем съвсем беззащитни, ще поставим една твърде гъста завеса от сонди, патрони и ракети пред кораба, да отклонят евентуалния лазерен или анихилационен удар. Така че, боя се, едва ли ще се намери излишна ракета.
— Виж, докторе, не съм си правил илюзии, че ще ми разрешите да напусна кораба. Отговорих ти какво бих направил. Но единственото, което ще направя, е да помоля да съобщите за моята позиция на звездолета. Не искам, ако корабът загине, да ми бъде вдигнат паметник като участник в тази експедиция.
Сега и аз намерих сили да се усмихна:
— Искаш да кажеш: като подпалвач на първата война в Космоса?
— Именно! — отвърна той сериозно.
— Даал — помолих го, — аз трябва по план-графика си да се позанимая сега с регенерационните системи. Ще ми позволиш ли да те потърся пак, когато ще съм размислил вече над думите ти?
— Разбира се, докторе, но както вече ти казах, аз нямам нито намерение, нито желание да ти влияя. Изобщо ще се мяркам колкото се може по-малко пред очите ви. Би ли ми дал нещо за сън, ама по-крепко?
Автоматът изсипа няколко таблетки от най-силното сънотворно. Подадох му ги с любезна усмивка и с вътрешен вик: спи, плазмодий такъв, спи колкото си искаш, само не ми разлагай хората!
Галактико, майчице тъмна
Въпреки че моят компютър редовно показваше пълната изправност на регенерационната система, аз бях длъжен в определен час на всеки втори ден да проверявам лично инсталациите. Това никак не беше приятно, защото тия помещения винаги са пълни с една противна смесица от най-различни миризми. Разбира се, всички входни и отводни канали на инсталациите са специално уплътнени и миризмите съвсем не са така силни, но когато през цялото друго време пребиваваш в стерилната атмосфера на кораба, носът ти става досадно чувствителен и е способен да улови такива микроскопични примеси във въздуха, каквито иначе не би и подозирал. А и самото слизане в търбуха на нашия кораб представляваше цяло премеждие. За икономия на енергия и опростяване на общата конструкция лифтове и ескалатори имаше само на най-необходимите места в кораба и аз бях принуден да се спускам по главоломната спирала на една абсолютно отвесна стълба, така че, стигнех ли най-после долния й край, сякаш бях се въртял в някаква центрофуга, която ме изплюваше долу като купчинка изстискало бельо. Страхът да не падна и си разбия главата се появяваше още щом отворех люка към стълбата. При тая минимална гравитация щях да получа най-много някое дребно ожулване, но глупавият страх е като глупавия човек — не се променя от това, че ще го назовеш глупав.