Този път обаче стигнах долу почти без да усетя страха, а и главата ми не се замая така силно, защото все още беше прекалено заета с мислите ми за Даал. Рони пошляпваше тихо с ходилата си на две стъпала зад мене и допълнително ми вдъхваше успокоение. Странното е, че когато съм се възхищавал от чудесата на медицинския психоробот, не съм се сещал толкова за неговите изумителни индикатори за психическото и физиологическото състояние на поверения му човек, колкото за най-простото в него — системата на движение. Тая грамадна и тромава на вид машина притежаваше бионична система, копирана от прилепите, която я придвижваше така, че да не докосва нищо около себе си освен пода, определяйки мигновено откъде може да мине и откъде не.
Встрани от стълбата стоеше механороботът и първата ми работа бе да пъхна ключа, който висеше на едно гумено въженце на гърба му в съответното отвърстие.
— Проверка! — заповядах му и големият металически паяк запълзя край мене. Най-високата част на гърба му, там, където още стърчеше ключът, се издигаше над коляното ми. Пръстите на осемте му крайници-ръце, които представляваха отвертки, гаечни ключове, пили, ножове, клещи и най-различни други инструменти, трополеха ситно като копитца на козле по устойчивата на всякакви киселини подова настилка. Тук още нямаше миризми — само монотонния шум на течностите в тръбите и смразяващия полъх откъм хладилните инсталации. В залисията си около Даал бях забравил да облека комбинезона с батерийното отопление, но не ми се връщаше сега. Гонен от студа, обиколих тясното помещение, мъчейки се да се взирам внимателно в тръбните възли, които бяха равномерно покрити със сребрист скреж. Тук и там полагах длан върху тях, за да усетя дебелината на скрежа и дали под него нещо не е почнало да пропуска, но бързо-бързо я дръпвах, опарен от острите ледени кристалчета. Стрелките на манометрите лежаха спокойно върху своите средни положения. Всичко беше наред и аз се проврях в другия сектор през кръглия херметичен люк, затваряйки го след себе си, за да не пусна миризмите навън.
Усетих ги, както всеки път, като нещо материално, което силно ме удряше в челото и очите. И както всеки път първото ми впечатление, граничещо с уплаха, бе, че нещо се е повредило. Трябваха ми минути, за да им свикна. Откъм дълбочините на този търбух, който регенерираше въздуха, пречистваше употребената вода, добавяйки й отново нужните минерали и соли, който преработваше всички отпадъци, включително и човешките изпражнения, долиташе приглушено сърдитото боботене на генераторите. Над мене и около мене светеше фантастичната плетеница от тръби и проводници. Намирах се там, където беше едновременно и клоаката, и пищеварителната система на кораба. Нейните черва-тръби — зелени, жълти, червени, сини, оранжеви, черни и още десетки варианти на тия основни цветове — се съединяваха и разклоняваха и пак съединяваха, ставаха по-тънки или по-дебели или внезапно се издуваха като питони, нагълтали някакво животно цяло, или се завъртваха в спирали около грамадно металическо кълбо, боядисано също в съответния контрастиращ цвят. Отдавна нямаше нужда да чета надписите по тръбите на апаратите, отдавна цветът им ми казваше безпогрешно кое за какво е, а чистотата на този цвят пък ми говореше дали процесите вътре протичаха нормално. Още на звездолета, преди да отлетим, седмици наред бях прекарвал сред тия автоматични дробове, жлъчки, сърца, стомаси, бъбреци, далаци, сред километри дългите „черва“ и машинни жлези, които произвеждаха нужните ензими, бактерии, хормони, витамини, сред казаните, дето се възстановяваха белтъчините, мастите, въглехидратите с техните вкусове и мириси, за да можем отново да ядем все същата храна, да пием все същите питиета, да дишаме все същия въздух.