И друг път бях изпитвал отвращение от този метален и пластмасов търбух, работещ като някакво перпетуум мобиле, но сега така внезапно и така без всякакъв преход осъзнах бездушния автоматизъм на това безкрайно повтарящо се действие, че думата „същото“ запулсира в мене с нарастваща болка. Мисли, на които никога не бях давал простор, заизхвръкваха сякаш изстреляни от черепа ми навътре и се забиваха чак в самата сърцевина на онова, което наричаме ту съзнание, ту мозък, ту душа, на онова, което всъщност сме ние. Което… не знам какво е! Безсмислен кръговрат, обслужващ нещо още по-безсмислено. В този кръговрат все пак поне има заложен някакъв смисъл — да обслужва — А обслужването? Какво е то? Нещо, чийто смисъл не знаеш, е в края на краищата безсмислено! Безсмислено, безсмислено, безсмислено… все същата, същата, същата безсмислица, безкрайната безсмислица на кръговрата, който те обрича да ядеш и пиеш себе си и да се самовъзпроизвеждаш, за да продължиш тая безсмислица… Даал е прав, прав е… ще се бием, ще се самоизтребваме, за да узнаем… какво? Да срещаме същата безсмислица на един също такъв или подобен кръговрат, да узнаем същото, същото, същото, което никой не може да узнае…
Бях се облегнал на тръбите; имах нуждата да седна някъде, но нямаше къде. После и тая нужда изчезна във всепоглъщаща болка. Тя ме притискаше към тръбите зад гърба ми, сякаш за да ме вкара в тях, да ме превърне в частица от кръговрата.
— Отървете меее, отървете меее, отървете меее…
Не помня дали съм го викал на глас. В мозъка ми се забиха някакви пръсти и почнаха да го мачкат. Бях оглушал, но можех да виждам и виждах собствения си мозък да се разбива на сиворозова каша, която пукаше с кървави мехури между пръстите. Сигурно съм изкрещял при тая гледка.
Когато болката изчезна, Рони се дръпна от мене, предпазлив и внимателен както винаги. Навярно бе ми впръснал нещо, защото само още в слепоочията си усещах едно болезнено тръпнене. Понечих да го запитам какво ми е, но не намерих сили да си отворя устата. Пък ми беше и абсолютно безразлично. Изтръпването постепенно обхвана цялото ми тяло и аз вече не усещах никакъв допир, не чувах, не виждах или по-скоро не исках да виждам. Само си казвах: „Това трябва да се свърши колкото се може по-скоро!“ Мислех, че го казвам за състоянието си, а после изведнъж, като в някакво просветление, разбрах, че съм имал предвид всичко това около мене и в мене, целия кръговрат.
Да, трябва да се свърши. Но как! Кръговратът е най-здравото и най-охранявано нещо. Човекът пази своя проклет, смрадлив търбух. Само един силен взрив… но откъде такъв взрив? И пак нищо няма да стане — ще живеят с готовите запаси, докато стигнат до звездолета. Освен ако предварително повредя и тях. Но това са огромни запаси, а аварийната ракета си има отделни… За нея не бях се сетил. Безсмислено е, така нищо няма да се свърши! Ще свърши само когато ме няма. Ще свърши за мен — какво ме интересуват другите? Да си се въртят колкото си искат в своето безсмислие! Даал е прав, важното е ти сам да не си отговорен, да се махнеш, да се махнеш…
Огледах се. Рони стоеше на половин метър пред мене и сигурно беше нащрек. Трябваше някак си да му се изплъзна, а това при неговата втора степен на готовност е почти невъзможно.
— Екипажът в опасност, екипажът в опасност… — произнесе той внезапно, но с автоматичното равнодушие на кръговрата.
Какво ме интересуваше екипажът! Да си се върти там, колкото си ще! В опасност ли? Ха, в опасност! Да пукне дано, да гръмне, да се анихилира! Не, все едно ми е, все едно, важното е по-скоро да се свърши, но това машинно говедо…
— Да обявя ли тревога едно? Да обявя ли тревога едно? — запита ме все така в ритъма на кръговрата психороботът.
Беше ми абсолютно безразлично. Тревога едно ли? Каква тревога? Чакай, това е, това е… не, трябва да се махна, веднага да се махна, за да не дам отговора, да не нося отговорността! Като Даал! Къде си, Даал, помогни ми, братко, заедно, заедно… Тръгнах предпазливо към насрещната стена. Един тънък яркожълт маркуч бе хипнотизирал съзнанието ми. Зад мене Рони направи някакво движение и аз сграбчих маркуча, със светкавични пръсти заотвинтвах съединителя му. Най-после, най-после — тихият съсък на излитащия газ! Впих уста в студената муфа, но преди да успея да поема дъх, нещо с гигантска сила ме отхвърли от стената, така че сякаш откъсна и пръстите ми. Механикът-паяк, когото бях забравил, сега бе се залепил на същото място и работеше сръчно с инструментите си.