Скочих моментално от пода. Тялото ми беше все така безчувствено, по пръстите ми имаше кръв. Но тая кръв ме накара да се съвзема, тя ме и подсети какво да направя.
— Спокойно! — казах към Рони. — Спокойно, Рони, нищо няма! Една малка повреда, исках само да проверя. Механикът ще я поправи.
— Обявявам тревога едно, обявявам… — каза Рони, но още при първата му дума, аз се намерих вече отново при паяка, който брутално бе ме прогонил, и му изкрещях:
— Дай!
Единият му незает от работата крайник послушно омекна в ръката ми и аз незабавно го отпратих към гърдите си. Усетих проникването на тънката отвертка, но болка пак не усетих. Последното, което възприеха безчувствените ми сетива, бе трещенето на звуковите сигнализатори. С тях Рони възвестяваше, че е обявил на кораба най-висшата степен на тревога…
Разказаното дотук аз, естествено, успях да възстановя в паметта си много по-късно. Затова не съм сигурен в неговата точност, не гарантирам и за научното му описание, което съм приложил към корабния дневник. Там то е определено като внезапен и силен пристъп на депресивна меланхолия, свързан с настойчиви опити за самоубийство. Когато излязох най-после от своето безпаметство, аз вече не бях безчувствен. Подутите ми устни висеха полуотворени. Изпод обгорения език бликаше слюнка и безпрепятствено се стичаше по тях, усилвайки паренето им. Един свредел се въртеше на гърдите ми и бавно навлизаше право към сърцето. Ризата ми беше разкъсана и мястото на болката се отразяваше в рефлектора над операционната маса. Таванът тук е нисък, не като на звездолета, и в огледалата на бактерицидния рефлектор можех да разгледам раната си. Беше една червена дупка, с оръфани краища, широка около сантиметър и половина. Не кървеше и това ме накара да се вгледам в нея по-добре. Оказа се вече оперативно обработена и покрита с прозрачната лепилопаста, стимулираща зарастването. Тя ме подсети за Рони, защото той имаше в една от шестте си длани резервоарче с тая чародейна паста. Щях да стана, ако не ме обезсилваше неразбирането.
— Рони! — повиках го и притворих клепачи, възприел властното успокояващо присъствие на моя електронен Шива. — Болен ли съм?
— Безопасна рана на гърдите. Зарастваща — отвърна ми той с оскъдния си език.
— Репродуцирай състоянието!
— Умопомрачение. Самонараняване с отровен газ и с остър инструмент. Пораженията са локални. Газът не е проникнал в дробовете. Засегната е лигавицата на устната кухина. Рана на гърдите дълбока три сантиметра. Не е пробита плеврата, наранена е надкостницата на четвъртото ребро. В процес на зарастване…
Още след първите му думи изпаднах в подлудяващо недоумение. Преведени на човешки език, те означаваха опит за самоубийство! В състояние на умопомрачение. Дотам ли стигнахме? Но как? Нали никакви предварителни симптоми не съм забелязал! Полека-лека почнах да си припомням някои неща: срещата с Даал, слизането при регенерационните инсталации… Едно неясно предчувствие ме обезпокои:
— Как е Даал?
Рони не отговори веднага, заслушан навярно в безшумния говор на милионите си вътрешни импулси. После каза:
— За Даал няма съобщение.
Рипнах от операционното легло и едва тогава сложих инстинктивно длан на зеещата през прозрачната паста дупка на гърдите си.
— Как така няма съобщения, защо няма съобщения?
Рони, общо взето, умееше да улавя задължителната за него форма на въпросите, дори когато тя беше деформирана.
— Вероятна повреда у Коро.
И таз добра! Как ще се повреди, когато Велидо и Зонен всяка сутрин правят контролен преглед на роботите. Забравил за случилото се с мен самия, аз се развиках:
— Рони, какво става на кораба, какво се е случило, разказвай де, тъпоглава машино, как е екипажът…
Добре че въпреки изумителните си психически качества той емоционално бе нечувствителен! И сега умният Рони разпозна само нужния му въпрос.
— Екипажът е здрав. Спи!
— Как така „спи“? Аз правя опит за самоубийство, един психоробот се поврежда… ти да не си направил късо съединение. Защо няма никой тука при мене?
Изсипвах отгоре му глупавите си въпроси, без да се сетя за наблюдателния екран в съседното помещение.
— Къде е екипажът? — креснах му, вбесен от неговото мълчание, което си беше само отговор на моите неразбираеми от негова гледна точка питания.
— Екипажът е в изокамерата.
Това ме накара да изстина, да изстина до степен, в която можеше да се роди едно хладнокръвие. Станало бе нещо много страшно! Сега бе нужно преди всичко спокойствие!
— Рони, състоянието на кораба!
— Тревога номер едно — отзова се веднага той. — Екипажът в електросън. Управление автопилотно. Корабът се изнася към определения от програмата квадрант. Всички системи в изправност.