Разбира се, за решението ми да се спра на него са действували и други емоционални двигатели. Той пръв щеше да види моя страх, а не е без значение дали близък приятел ще те види в такова състояние или човек, от когото изискваш само уважение към себе си. Изобщо винаги е за предпочитане да имаш до себе си в такива моменти приятел.
Вейо веднага се събуди. Вероятно една лека плесница или стискане на носа би свършила тогава същата работа като биоелектрическия активатор, но аз му казах с неописуема тревога:
— Полежи още малко! Не мърдай!
— Какво е станало? Я не си прави шеги! — извика той войнствено и аз едва смогнах да изключа апарата, с който му вливах затоплена кръв.
— Моля те, полежи още малко!
— А бе какво правиш с мене? Какво е това? — скара ми се той и отхвърли със свободната си ръка каската. — Пфу, да те вземат мъглявините! Мравки ли си сипал в мозъка ми?
Това бяха електроимпулсите на активатора и аз се усмихнах плахо:
— Вейо, добре ли си?
— А ти добре ли си? — отвърна ми той, но вече не така войнствено, защото гъстата течност във ваната се разплиска около него.
— Не бързай, ще ти разкажа, нещо лошо стана на кораба.
— А! — извика той смаян, разбрал окончателно къде се намира, видял и другите шестима в техните вани-легла.
— Не бързай! Полека, аз ще те изтрия. Ето ти дрехите — говорех му аз като на дете, помагайки му да стане. — Ще можеш ли да вървиш? Всички са здрави, не се безпокой, ще ги събудим после!
Той извървя пътя до моя кабинет в мълчание, залитайки от слабост. А аз му разказвах, разказвах, разказвах, ядосвайки се, че трябваше да правя това през гърба на неговия робот, който веднага бе пристигнал, отново аташиран към него от Рони. Говорех несвързано и уплашено, защото от неговата реакция трябваше да съдя дали е възвърнал всичките си умствени способности.
— Ужасно съм гладен — бяха първите му думи в отговор на моя разказ. — Просто умирам от глад!
Заведох го до автомата и натиках ръката му в отвора за инжекции. Подбрах една комбинация от енергийни обогатители на аденотрифосфатната киселина, която и мъртвец би накарала да заиграе. Ако все пак това не беше Вейо, бих го помислил за умопобъркан — аз какво му разказвам, а той: гладен съм, та гладен! Изтичах до кухненската ниша, грабнах каквото намерих готово, но ненаправил още три крачки в обратната посока, се върнах и продиктувах на автомата няколко готварски рецепти в количества, достатъчни за десет екипажа като нашия. Внезапно и моят стомах бе завил като полудяващо от глад животно. Та аз също не бях слагал в него нито хапка в продължение на едно денонощие! Сега разбрах и състоянието на Вейо, закономерно след полуанабиозата, от която бе излязъл. Такъв глад може да те накара да обезумееш.
Вейо се нахвърли върху храната все така мълчаливо и не ми остана друго освен да му подражавам. Едва след няколко минути можах да го запитам, дъвчейки по-бавно:
— Кажи сериозно, не чувствуваш ли някаква аномалия в себе си?
Той изръмжа, сякаш бях дръпнал залъка от устата му.
— Още не мога да повярвам това, за Даал! Защо не ни докладва за разговора ви?
Какво излезе! Че виновният съм аз! Кога да съобщя, като всичко стана само половин час по-късно?
— Събуди другите! — изръмжа той отново, обърсвайки с длан омазнената си брадичка. — Нищо ми няма, върви да ги събудиш! Аз през това време ще се занимая с кораба, кой знае какви каши си забъркал! Върви, ти казвам!
Още ми се ядеше, но сега той беше командирът и трябваше да го слушам. Отидох отново в изокамерата, помлясквайки от болезнената сладост в гърлото си, което искаше още и още, и бързо, без да мисля за реда, събудих хората един след друг, оставайки психороботите да им помагат при обличането. За да се отърва от въпросите им, направих една свирепо-делова физиономия:
— После ще ви обясня на всички! Сега бегом в кабинета ми.
Това „бегом“ беше неосъществимо, защото те се люшкаха от неовладяност на мускулите си и аз им наредих роботите да ги отнесат. Все със същата, недопускаща въпроси деловитост им направих инжекциите, заявявайки им, че всичко е наред, че първо трябва да се нахранят хубаво, и ги отпратих да се самообслужват в кухнята. Пръв координаторът се поколеба дали да ми се подчини и настоя поне за елементарни обяснения, но в този миг забръмча визиофонът и на екранчето цъфна Вейо.
— Събуди ли хората? Наред ли е всичко? Можеш ли да ги оставиш сами? Ако можеш, ела по-бързо при мене! Не им давай още никакви обяснения!
Усмихнах се на координатора, вдигайки уж безпомощно рамене:
— Той командува сега. Не се безпокой, не сме узурпатори. След няколко минути ще си поемеш поста… Върви сега да се нахраниш, ама хубаво, защото ще ти трябват сили.