В залата на главното управление астронавтите стояха прави зад своите компютри. Координаторът говореше нещо, по-скоро лениво, а не тъжно за… „нашата първа жертва“. Поспрях се в очакване той да обяви съответното паметно мълчание, но то, изглежда, бе вече минало, а седмината мъже просто още не намираха сили да седнат както преди на работните си места. Не усетих никакви погледи върху себе си, докато прекосявах залата, и никакво обвинение в мълчанието им. Изглежда, Вейо не бе им докладвал всичко и тежестта на това негово премълчаване смъкна раменете ми надолу като внезапно усилена гравитация. Координаторът каза все така вяло:
— Позволете ми още да изразя благодарност към човека, който със своята съобразителност, хладнокръвие и енергични действия…
Докато разбера, че всъщност изведнъж ме обявяват за герой, стана късно да реагирам. Викът ми „не“ изкънтя само вътре в мене, но това не беше непоправимо — при доклада си щях да им кажа какъв герой съм аз! Най-странно бе обаче поведението на Вейо. В очите му, които се опитах да прострелям с убийствения си укор, не срещнах нито присмех, нито съзаклятничество. Те сякаш ми отвърнаха троснато: Така си е, стига си ме занимавал с твоите преживявания. После се обърнаха отново към скалите на предавателно-приемателната система. В тези минути той единствен от нас бе се върнал към служебните си задължения и случилото се сякаш не го интересуваше вече.
Това ме обърка и докладът ми, който по обикновеному предхождаше всички други изказвания, излезе също объркан. Не съм сигурен дали изобщо схванаха в какво се състоеше вината ми, дали почувствуваха цялата гадост на прибързаното ми обвинение към Даал. Навярно бях удавил всичко в несвързаните си обяснения и контрадоводи против незаслужено присъжданата ми благодарност. В края на краищата тя трябваше да бъде отправена единствено към Рони, който бе преценил, че може да не ме приспива в изокамерата.
— Не се обиждай! — възрази ми координаторът все така лениво. — Нека в случая думата „герой“ да не ти се струва обидна! Аз съм убеден, че не всеки от нас би бил способен в тия трагични минути…
— Но какво толкова съм направил! — ядосах се най-после. — Я стига сте се превземали! Или си правите някаква съвсем неуместна шега с мен?
Координаторът седна на креслото зад Гемо, направи знак и към нас да седнем. Бе осъзнал, изглежда, тая неуместна тържественост на стоенето прави.
— Докторе, имам пред вид една-единствена твоя постъпка: спирането на кораба, извеждането му в подходяща орбита, поставянето му в готовност. Това спаси честта на нашата експедиция. Ще бъда откровен докрай, защото докрай сме длъжни да осъзнаем и положението, в което изпаднахме. Ако трябваше сега, дори сега, в тая минута, както ти тогава, да решавам дали да върна кораба, или да го оставя да продължи, аз сигурно щях дълго да се колебая. Не мога да кажа и кое решение бих избрал. Защото ония настроения и мисли, които ме накараха да направя опита за самоубийство, са все още в мен. Това убийствено чувство за безсмислието — то е още във всички ни, ако сте откровени, ще го признаете…
Пръв Монида потвърди с едно замислено кимване, потвърдиха го и други. Рекох:
— Мога ли да помоля да прекратим тоя разговор? Реших така, защото се ядосах, това е! И никакво геройство няма тука, а ако вие още не сте се съвзели, елате тогава да ви бия по една инжекция!
Вейо се хилеше насреща ми и това ме изпълни с чувството, че отново всичко е наред. Ето, и Монида вдига пръст, за да изнесе своя доклад, и ние се превръщаме отново в оная деветопръста… в оная… в осемпръста ръка, която…
— Позволете ми — каза евристикът — да започна с някои елементарни теоретични постановки, поемайки риска да ви отегча. Положението, в което изпаднахме, ни задължава да се върнем към тия първични конструкции на нашето досегашно познание за живота. Знаете, че по време на „мълчанието“ Даал и аз се заехме да конструираме един предварителен теоретически модел на тази цивилизация въз основа на досегашните сведения за нея. Така че гледайте на това като на съобщение, което трябваше да направи Даал…
Той наистина започна с учебникарските постановки в космологията, биологията и онтологията. Каза, че съпоставили получените досега данни за планетата и нейната орбитална станция с всички съществуващи хипотези и най-напред са отхвърлили възможността това да е цивилизация от абиогенен тип. Не че изобщо изключвали тая възможност, а защото проучванията на планетната система говорят, че в нея може да възникне живот от земен тип. Тази част на Галактиката е твърде спокойна, възрастта на слънцето и неговата стабилност, датиращи най-малко от десет милиарда години, са предпоставка за една равномерна и продължителна еволюция. Мислещата материя тук е могла да отиде значително по-напред от човечеството, защото стабилната екосфера на слънцето се е създала близо два милиарда години по-рано от екосферата на нашето Слънце. Би могла! Но очевидно не е. Засега не е констатирано никакво друго взаимоотношение на тукашните мислещи същества с Космоса освен тази загадъчно единствена орбитална станция. Това говори или за деградация, или за прекъсване в развитието, или за едно изобщо по-късно начало. Тук трябвало да се вземе сериозно предвид хипотезата на нашия Крамер за взаимодействието на планетата с нейната прекалено голяма луна като фактор за едно задържане или закъсняване. Бурните приливни движения в кората на населената планета вероятно са стеснили екологичните ниши, където се е зараждал животът, и са обусловили неговите засега неизвестни ни различия. Във всички случаи обаче имаме основание да предполагаме, че той принципно няма да се отличава от тоя на Земята…