Както е прието за всяко научно съобщение, Монида подкрепяше изложението си с множество цифри, схеми и позовавания на други автори, така че се получи една стройна теоретична конструкция, която ми се видя необорима. Но като стигна до орбиталната станция, цялата му конструкция рухна. Разбира се, пак само в моите примитивно жадни за яснота очи. Той призна, че тук не са стигнали до общо мнение с покойника. Космологът си останал привърженик на тезата, че тази станция е рожба на самата планета, защитна функция на нейната цивилизация или остатък от нейното по-раншно високо развитие, преди тя да деградира или да прекъсне развитието си. Допускал дори, че тя може би е единствен оцелял остатък, че на самата планета няма повече високоразвити мислещи същества. Докато той, Монида, е склонен да приеме, че тя е пришълец от друга слънчева система.
На това място Вейо подхвърли весело:
— Значи, с един куршум две цивилизации? — но не предизвика нито една усмивка.
Лицата на астронавтите си останаха апатични или тъжно замислени.
— Способността им — каза Монида — да постигнат групово внушение с такъв ефект говори за една необикновена духовна енергия. Това, струва ми се, наклонява везните в полза на моето предположение. Но тя потвърждава и сходността им с нашата цивилизация. Значи те познават като средство самоубийството, познават и притежават чувството за безсмислие, което ни внушиха.
Той говореше равно и спокойно, с благия тон на всяка мъдрост, в един момент, когато в мене нарастваше нуждата да предприема нещо, да изтръгна хората от тяхната плашеща ме апатия.
— Съзнанието за безсмислие обаче — каза той — не е късно явление в живота на мислещия вид материя. Затова не бива по него да съдим за равнището на тази цивилизация. То се появява, изглежда, когато екологическата сфера почва да изчерпва своите активиращи моменти, а принципът на еволюцията бива осъзнат като безцелен автоматизъм, чрез който бездушната Вселена формира част от себе си по абсолютно неразбираеми причини. Това чувство има диалектически характер. Веднъж то осъществява двигателни функции, кара ни да търсим нови екологически сфери, за да продължим развитието си. Друг път то ни задържа с осъзнатата невъзможност да бъде преодоляно и в новите сфери, насочва ни да търсим изхода от безсмислието само в себе си. Тоест там, където е най-малко възможно да го намериш, ако си действително мислеща материя. Ето, ние пропътувахме толкова светлинни години, за да търсим другото, другите, и… намираме отново същото, същите…
Тук вече не се сдържах.
— Монида! — викнах му. — Окончателно се убедих, че най-вредното нещо в историята на мислещата материя са нейните мъдреци. Не случайно човек става мъдър, когато остарее, тоест когато е вече негоден…
— Докторе! — прекъсна ме координаторът, но предупреждението му да се държа прилично беше твърде безсилно.
— Какво? — разкрещях се аз необуздано. — И на тебе ти е приятно да слушаш разни мъдри обяснения за смисъла на безсмислието, така ли? А пък аз знаеш ли какво ще направя? Ей сега ще заповядам на Рони да ви натика отново в изокамерата, всичките! И ще продължим експедицията двамата с Вейо. Все ще се справим някак си.
Щурманът въздъхна комично:
— Горкият, съвсем се главозамая, след като го обявихме за герой!
Подигравките на моя приятел както обикновено ми действуваха отрезвително. Преглътнах беса си, стиснах юмруци, така че, когато посочих към кръговия екран, където трябваше да се намира станалата отново невидима станция, не успях навреме да разтворя длан и засочих по най-смешен начин с юмрук.