— Ония стрелят не само с чувство за безсмислие, стрелят и с напълно смислени ядрени торпили, а ние си седим и пеем оди за безсмислието! Бихте ли ми казали, какво всъщност възнамерявате да правите, мили другари? Та аз не видях някой от вас дори да се позаинтересува от снимките на това тяло, което е изгоряло в защитното поле. Изглежда, наистина мислите само за връщането.
— Разгледахме ги, докторе — обади се космолетният специалист Велидо, явно обиден от думите ми. — Преди да дойдеш. Силата на взрива говори, че е от ядрен тип. Но това не ни задължава да го сметнем за бойно средство. Може да са просто взривени плазмени реактори. Обемът на тялото позволява да се допусне, че в него е могло да има и едно-две живи същества от нашите размери. Значи, те или са дошли да проверят дали сме успели да се самоубием и да завземат кораба ни, или пък са решили да разрушат и него след нашето самоизтребление, не можейки навярно от това разстояние да го анихилират, както направиха със сондите. Но този вариант от наша гледна точка е неразумен, защото представлява доказуема агресия.
— Докторе — рече координаторът и все още беше неузнаваем за мене, — дай ни право на мъничко размисъл и колебание, когато се сблъскваме с толкова непреклонност от тяхна страна. Аз вече ти казах…
— Тихо! — изшътка щурманът и ние чухме предупредителния сигнал на записната апаратура. — Тихо, включвам!
И ние, осемте мъже, стигнали до границата на безсмислието, се вцепенихме в очакване. Магнитната струна на езиковия компютър пред Корел заповтаря с лишения си от човешки модулации глас:
— Отивате ли си, отивате ли си, отивате ли си…
— Ето, те ви питат! — викнах аз тържествуващо. — Не аз, те! Хайде, отговаряйте им!
— Аз вече ти казах — повтори и координаторът думите си, при които бяха го прекъснали. — Ти вече си предрешил въпроса, а в случая и отговора. Така ли е? — обърна се той към другите и дори не правеше опит да се изтръгне най-после от своята противна апатия. — Вейо, предай им: Продължаваме контакта, връщаме се на предишната орбита.
Твърде скоро компютърът на Корел отново заговори сякаш по своя готова програма и аз за миг се изпълних с усещането, че всъщност ние може би разговаряме не с друга цивилизация, а с една фикция, създадена от нашите съвършени мислещи машини.
— Останете на мястото си — каза ни многократно компютърът. — Предлагаме среща на представители.
Би трябвало да избухне тържество, да гръмне ликуването ни — най-после, най-после постигнахме това, за което бяхме дошли! Но вълнението по лицата ни — сигурно и моето е било такова — беше от друг характер. Сигурно и останалите бяха се запитали, както се запитах аз: „Каква е целта на това предложение?“ Защото… какво друго да се запиташ, когато то идва след поредния опит да бъдем унищожени? Не беше ли това някаква уловка, целяща да приспи нашата бдителност, преди следващото нападение? Една жертва дадохме вече, една ужасяващо скъпа жертва, колко още трябваше да дадем, за да се уверим в безсмислието на този контакт?
— Решавайте, другари! — подкани координаторът и този път явно се мъчеше да се мобилизира. — Бавенето на отговора ще означава признак на слабост и разколебаване.
— Нека по-напред ни обяснят своето поведение! — горестно рече Крамер, който беше най-близкият приятел на Даал. — Убиха един от нас, човек убиха!
— Може и ние да сме убили някого от техните — рече Монида със своето отблъскващо безпристрастие на космически Соломон. — В случая и техните, и нашите действия трябва да се тълкуват само като актове на самозащита. Аз приемам предложението.
И силно разтърка с длани увехналите си бузи, сякаш искаше да се разсъни.
— Свърши флиртът! — обяви с пресилена бодрост Вейо. — Навлизаме в стадия на дипломацията! Драги Крамер, главното й качество е да умееш да се правиш на ударен. Известно ли ти е това древно човешко изкуство? На ония явно е познато. Приемаме предложението за среща на представители, дайте предложение за условията! Шефе, правилно ли формулирах отговора?
— Според мен, да — отвърна координаторът и потърси съгласието на другите.
Възражение не срещна, но въодушевление… въодушевление нямаше у никого.
Тежестта на скафандъра
Стадият на флирта, както бе го нарекъл Вейо, ни струваше живота на един от нас — какво ли щеше да ни донесе дипломацията? При твърде демократичния статут на звездолета тя съществуваше, разбира се, в някакви свои си форми, но какво ли знае за нея млад човек като мен, който при това е лекар — професия, най-малко служеща си с прийомите на дипломацията? Чувал съм, че била изкуство или наука, или двете заедно, а сега тя ми се представи като една истинска война на нерви, в която нещата само биваха наричани с други имена. И победата, и поражението тук искаха да се скрият под неутралната дума компромис, а страхът като доминиращ над всички фактори съответно на това си избираше от речника най-различни, но все красиви имена от рода на деликатност, коректност, предупредителност, зачитане правата на другия и т.н. Изобщо сблъсках се с едно явление, което беше чуждо на привичните ми отношения с хората, та в последна сметка бях склонен да направя извода, че ако дипломацията е изкуство, то тя е изкуството да удължаваш краткото и да усложняваш простото. А ако е наука, то е науката как непрекъснато да дебнеш другия и да му хвърляш прах в очите дотогава, докато потънете така в облаци „прах“, че престанете изобщо да се виждате и опипом най-после успеете да срещнете ръцете си в някакво облекчително и за двама ви ръкостискане.