— Малко етика! — кипнах аз отново, вбесен от спокойната му разсъдъчност.
— Докторе! Пак ли почваш! — викна координаторът.
— Пак! — озъбих му се аз. — Но този път с основание. Сега не мога да бъда обвинен поне в страх. А ме е страх, защо да крия? Но в мене има и едно човешко честолюбие, което е по-силно. То не позволява някакъв робот да ме представлява където и да било, каквато и изгода да имам от това. Пък и лъжата ми е достатъчно чужда.
— Тя е чужда на всички ни — рече остро обиденият от избухването ми Зонен. — Но когато ни принуждаваше да се боксираме, ти ни учеше, че всички средства са позволени в тая среща-състезание на цивилизациите. Идеята за лъжата аз от тебе взех!
— Значи, остава само честолюбието? — засмя се пресилено координаторът, искайки да ни сдобри. — Но то не е малък проблем. В края на краищата нали това проклето човешко честолюбие ни е довело чак тука! Аз предлагам, Монида, все пак да моделираме само двата варианта: човек срещу човек и докторът срещу техен робот.
Докато Вейо и Крамер търсеха мястото, всички електронни и човешки мозъци на кораба денонощно разработваха тактиката на предстоящата среща. Съгласуваните предварително въпроси, на които трябваше да дадем и да получим отговор, бяха пет и аз ще си позволя да ги цитирам, за да спестя излишните главоблъсканици на ония мои читатели, които нямат възможност да се запознаят с научните отчети на експедицията ни, а са в достатъчна степен любопитни за какво може да се питат една друга две цивилизации, когато за пръв път се срещнат в Космоса. Ето ги въпросите:
1. Основни принципи на устройството и видовете органичен живот на планетата с представяне на нагледни доказателства само за низшите и средните форми на живот.
2. Принципна схема на организма на състезателя и биологичната среда, в която той живее без специални защитни средства.
3. Общи закони на съвместния живот на висшите индивиди.
4. Официална теория за произхода на цивилизацията.
5. Официална представа за бъдещото развитие на цивилизацията и за нейното място в Космоса.
Наблюдателният читател веднага ще забележи, че тези въпроси, колкото и общи да изглеждат на пръв поглед, обхващат всичките биологични, социални и философски страни на съществованието на една цивилизация. Когато ги съгласувахме, и ние, и те се стремяхме упорито да не дадем на противника си да ни излъже, а по този начин изключвахме тази възможност и за себе си. И ето формулировката и редът на въпросите станаха такива, че ако искаш да заблудиш другия, би трябвало да съчиниш с абсолютна убедителност цяла една планета с всичко на нея — от амебата до председателя на планетарния й съвет. А това, както е известно, не е по силите дори на най-гениалния научен фантаст. Още повече че към всеки един от предварително поставените въпроси двете страни имаха право да зададат на място други пет подвъпроса за уточняване и проверка. А ако единият от партньорите се усъмнеше в отговора и успееше да докаже по логически път неговата лъжливост, автоматически добиваше правото да формулира по друг начин същия основен въпрос с нови пет подвъпроса.
На това място при уточняването им се разви бурна дискусия, защото станцията предлагаше при уличаване в лъжа правото да се прекъсне контактът. Но ние изложихме подозрението си, че те искат да използуват такава клауза, за да прекратят преждевременно срещата, и те се примириха с тържественото задължение да бъдат изпълнени всички условия. На края съгласувахме втори, два пъти по-дълъг списък от въпроси, които пък… не биваше да бъдат задавани, защото засягаха безопасността на цивилизациите и техните представители. Така, отказвайки се по принцип от измамата, ние трябваше да решаваме една неразрешима задача — хем да казваме истината, хем да скрием уязвимите места на човечеството, а заедно с това да извлечем от техните отговори всичко онова, което те биха се опитали да скрият.
На първо време аз поне бях освободен от това мъчително занимание. Отговорите на петте основни въпроса щяха да ми бъдат дадени готови, а останалите отговори, на двайсет и петте неизвестни подвъпроса, въпреки че Гемо бе моделирал няколко хиляди техни възможни варианта, се предоставяха на мен. Експедицията — и цялото човечество — трябваше да разчитат само на моята интелигентност. А тая интелигентност никаква я нямаше. Седях в тренажерната, пъшках зад стъклото на шлема, потех се така, че регенераторът не успяваше да изсмуче противната влага, която обливаше кожата ми, и се усещах по-тъп от ботуша на скафандъра си.