В тренажерната зала бе създадена обстановката на мястото, където щеше да се състои срещата — температура, гравитация, радиация, вакуум. На тия параметри издържаха нашите обикновени скафандри, но тъй като не биваше да нося никакви уреди в ръцете си, трябваше да нахлузя най-тежкия изследователски скафандър, с който можеше да се влезе дори в гърлото на вулкан. В неговата специална броня бе вградена цяла лаборатория със съответните снимачни, записващи, предавателно-приемателни и бойни средства. Та с този научен институт на гърба си аз трябваше да се надбягвам, да скачам, да вдигам някакви тежести, а отгоре на всичко да проявявам и интелигентност! Тоест да доказвам пред нечии изпитателни очи превъзходството на човешката раса. Съгласете се, че това едва ли е в състояние да въодушеви някого!
Осведомените читатели, разбира се, веднага ще ме уличат в тенденциозно преувеличение. Те знаят, че за да облечеш такъв скафандър, предварително те привързват към един механичен скелет, командуван от биотоковете на мускулите ти, който те прави десет пъти по-силен, по-бърз и по-сръчен, но аз ги моля въпреки всичко да ми повярват. Първо, за да свикнеш на тоя бионичен скелет, при който така и не можеш да разбереш той ли движи тялото ти, или тялото ти движи него, е потребно също така десет пъти повече тренировъчно време, отколкото имах на разположение. Второ, аз нямаше да слизам в гърлото на неизвестен вулкан — вулканите обикновено си приличат — аз щях да сляза в погледа на едно неизвестно същество. И трето… трето, този скафандър бе пълен не само с оловото на неизвестните двадесет и пет въпроса, които щяха да бъдат изстреляни срещу мен, той бе пълен с още хиляди и хиляди въпроси. Как нямаше да ми се струва стократно по-тежък и неудобен?
Аз по рождение съм умерено тщеславен, но отначало съзнателно си инжектирвах бодрост с видения за бъдещата слава. Та нали щях да бъда първият човек, който ще се срещне лице с лице с представител на друга висша цивилизация! Това средство се оказа твърде слабо. Опитах да си впръсна хладнокръвие с разсъждения за отговорността: от моето поведение, от моята интелигентност зависеше как ще се представи човечеството, зависеше може би и това, дали един ден то ще воюва с тази цивилизация, или ще се побратими с нея. Аз щях да донеса нови познания на човечеството, щях… Глупости! Нищо не зависеше от мене. Рони чудесно би свършил същата работа. Аз бях само едно инструментче на колективния ум на нашата експедиция, на звездолета, на цялата Земя. А отговорността беше обща. Опитите ми да си представя някак своя бъдещ партньор на срещата също не успяха да ме развлекат, нито пък ми даваха някаква реална психическа подготовка. Те доведоха само до това, че сънищата ми се изпълниха с най-чудати и опасни зверове, та се наложи да прибягвам до електросън, за да мога да си почивам, защото иначе щях съвсем да оглупея от сънотворните препарати. И така, след като бе готова програмата за биологически и психологически наблюдения, която трябваше лично да изпълня по време на срещата, след като проучих съставения от Гемо списък на възможните подвъпроси, аз съвсем се разплух под смазващата тежест на скафандъра, материализираща по десет часа в денонощие трагизма на тази първа среща.
Чувството за безсмислие ме нападна отново, когато всички други на кораба бяха вече го преодолели. То се втурна при мен в самотата на тренажерната зала и ме намери гол и беззащитен въпреки специалния скафандър. Този път то не беше индуктирано, не можех да виня другиго за него освен собствения си наивитет, който продължаваше да стене мелодраматично: Защо трябва по този начин да се срещаме, защо трябва да се гледаме като смъртни врагове?… Когато бях се нахвърлил с обидни думи върху другарите си заради тяхното разколебаване, когато единствен се зарадвах на предстоящата среща, в мен бе говорило чудесното лекомислие на младостта. Но то не е лекомислието на пакостника, то е лекомислието на ПАТОСА — единствения верен глас на изконното борческо начало у човека. Наречете това начало инстинкт за самоутвърждение, наречете го загадъчен двигател на развитието, наречете го, ако щете, спортен дух, щом пред неговата свободна игра няма никаква задължителна полезна цел — във всички случаи то и само то е, което твори човешките чудеса. И ги твори благодарение на своето вълшебствуващо лекомислие. Защото нито геройствата, нито чудесата се творят по предварителен, колективно премислен план, те са плод на „лекомисления патос“ на индивида.
А мен той бе ме напуснал, бе се изпарил във вакуума на тренажерната. Определяха ми уж ролята на герой, но ми предписваха да потисна предварително в себе си всичко, което ражда героизмът. Вместо възторжен аз трябваше да бъда предпазлив, вместо самопожертвователен — хитър, вместо с гръмогласието на патоса трябваше да говоря с мърморенето на скептика. И аз успях, твърде лесно успях, да ме глътнат квазарите, както се изразява моят приятел Вейо! Но съмнителната заслуга за това съвсем не беше моя.