Толкова весело ми стана, та чак ме втресе от студ, а термометърът в кабината си показваше своята гениално равна температура. Помъчих се да се съвзема. Съгласете се, че никак не е смешно представителят на човечеството в първата му среща с друга цивилизация изведнъж да стане, ни повече, ни по-малко, дезертьор! Застанах зад гърба на щурмана и му рекох с разтреперана челюст:
— Вейо, мислиш ли, че един ден може да настъпи такова време, когато човекът ще има свободата да избира между две-три или повече цивилизации, в които да живее? Като му омръзне едната…
— Я стига си ме занимавал с глупости! — избухна той през рамо.
Здравата го беше стегнал моментът, горкия, та не усети какво се криеше зад невинно зададения ми въпрос! Пък моментът беше такъв, че… вече пристигахме. Пристигахме, а аз все не смогвах да прогоня тия мисли. Знаех, че не съм способен да го направя, и въпреки това разсъждавах за правото си да го направя. Никой не ме е питал, когато е решавал да ме създаде на някакъв си звездолет. На мен пък не ми се живее на звездолет! Живее ми се на една хубава планета със зелени гори и ливади, с реки и морета, с върхове, по които можеш да се катериш и да ядеш, и да дишаш онова, което ти дава природата, а не собствените си изпражнения, обогатени с разни химически гадости. Нима хората на Земята не си избират сами мястото за живеене? Моите астронавти също сами са си избрали звездолета! Защо аз да нямам това право? Имам го и ще взема да го осъществя, напук на всичко!
Разбира се, от време на време лекарят в мене се запитваше тревожно дали от станцията не ми внушават тези мисли, но това изглеждаше съвсем невероятно — би трябвало да знаят целия ми досегашен живот, защото те бяха резултат на този мой живот. И на моята жадна за приключения младост, разбира се.
И ако аз сега занимавам читателите си с тях, то не е от някаква извратена суетност, а защото се чувствувам задължен да бъда добросъвестен в изложението си. Някого това мое преживяване може би ще възмути, другиго само ще развесели, но така или иначе то е факт, който съм принуден да регистрирам. Тогава аз го приключих с горчивата констатация, че героизмът се съдържа навярно и в това, да не направиш нещо, макар да ти се иска да го направиш, макар да имаш условията да го направиш. Изобщо тъжно нещо е героизмът! А после… после трябваше вече да навличам проклетия скафандър, от който бе започнало всичко.
Брат мой — враг мой
Най-после радарът улови техния космолет, който изскочи иззад лунния хоризонт и мигновено бе запален от неумолимото слънце. Повърхността му явно притежаваше, както се изразяват нашите техници, висока степен на отражателност. Ако екранът не филтрираше изображенията, щяхме да го виждаме само като огнена звезда, а така той приличаше на лъскава метална круша. Гледах го и все повече ми се харесваше — наистина приличаше на сочна, пълна с живот круша сред синьочерното безжизнено пространство.
— Онова тяло, дето изгоря в силовото ни поле, беше капковидно и поне десет пъти по-малко — констатира Вейо. — Интересно, как ли е устроена тая круша? Живота си бих дал да вляза в нея. Добре се движат, сигурно и те са сега на остатъчни скорости! Я виж как работи записът!
Какво да гледам? Работеха си безшумно и безотказно, както им е поръчано, тези наши шпиони: снимат и записват всичко, което могат да докопат с лазерните си, с инфрачервените и радиовълновите пипала. И на мен, разбира се, ми се щеше да вляза в тая круша, колкото се може по-скоро, но без да си давам живота, защото чрез нея щях да го видя по друг начин. За какво ми е иначе да влизам? Плюя аз на Вейовото инженерско любопитство!