— Сядай! Прилуняваме се! — изкомандува ми той.
Смъкнах креслото за полулежащо положение, изтегнах се удобно в него, но направих всичко това с автоматизма на равнодушието от тренировките. Нито напрегнах мускулите си за съпротива, нито се развълнувах — сякаш всеки ден кацах на разни планети и луни, пък ми беше за пръв път! За пръв път кракът ми щеше да стъпи на космическо тяло, а в мене не се появи дори искрица любопитство.
Лежах и гледах крушата на екрана, която също правеше маневри за слизане. После затворих очи, когато ускорението стана много силно. Но можех и да не ги затварям, защото чак толкова силно не беше. Противодействието на спирачните двигатели тресеше клепачите ми и не им даваше покоя, за който скимтеше тялото ми, забиващо се като камък в надуваемото кресло. А когато вибрирането на космолета спря, никак не ми се ставаше.
— Хайде! — рече Вейо странно тихо за настъпилата внезапно тишина, изглежда едва-едва бе го прошушнал. — Хайде, и те кацнаха!
Усмихваше се, а ъглите на устните му трепереха. Беше привел всички наши средства за отбрана на автоматично действие и се зае да ми помогне при обличането. Все така шепнешком, сякаш се бояхме ония оттатък да не ни чуят, ние си повторихме един друг в рапортна форма основните моменти на нашия план. В тоя шепот имаше нещо зловещо, което ме накара да настръхна и почти изпразни мозъка ми, напълни го сякаш с космически мрак и студ. Чувствувах се точно така, както когато за пръв път, едва петгодишен, ме изхвърлиха, вързан за дълго въже, от звездолета, за да съм се научел да „ходя“ из Космоса. Не помня тогава какво са ми казали за кураж; сега Вейо ми каза:
— И ако не го победиш оня, хич не се връщай! Няма да те взема на борда.
Помъчих се да му отвърна в същия дух:
— Те пък може да ми се зарадват, ако остана при тях.
Но той не забеляза липсата на шега в думите ми. Херметизирах скафандъра, макар съгласуваното време за подготовката да беше предостатъчно. Вече съвсем не ми се седеше в космолета. Ако не беше забранено да се излиза по-рано, щях веднага да тръгна. Сега не усещах дори и тежестта на скафандъра, само тежестта на собствената си празнота. Двата психоробота стояха край нас като невъзмутими богове. И друг път ми е хрумвало колко добре са постъпили на времето земните правителства, като са забранили за вечни времена да се влагат човешки чувства в психороботите — та те биха се повреждали от смях над жалката човешка суетня! Когато тръгнах към шлюзовата камера, Рони ме последва. Неговата програма бе видоизменена. Щеше да стои при външния вход на камерата, да се подчинява на командите и на двама ни. В тесния коридор ние изчакахме компресорите да изсмучат въздуха и когато тяхното ръмжене утихна, Вейо ме прегърна. Той, разбира се, беше в своя си лек скафандър, но пак се получи една трогателна несръчност. Нищо не каза и ми стана доста неловко. Не бях свикнал на нежности от тоя закоравял присмехулник. Пък и не ми беше до прегръдки сега. Ако някого все пак ми се искаше да прегърна за сбогом, това беше Рони, моя спокоен и могъщ двойник. Влязох в шлюзовата камера и херметичната й врата веднага се затвори зад гърба на Рони. Миг след това с един безшумен взрив се откри изходът. Казвам взрив, защото слънчевата яркост на лунния ден нахлу в камерата с внезапността на бомбена експлозия. Трябва да съм изругал уплашено.
— Какво има? — чух разтревожения глас на Вейо в дясното си ухо.
— Нищо — отвърнах. — Още не бях спуснал светофилтъра.
— Спокойно, спокойно! — рече ми той. Лесно му беше да ми дава съвети. Съвети всеки може да дава, когато си седи на сигурно в кабината, зад всички лазерни оръдия.
Не знам колко съм стоял така, докато най-после прогледнах. А прогледнах, когато изведнъж в същото това ухо гръмна един друг глас — рязък и нетърпящ възражение. Не веднага осъзнах, че е специално инсталираният на борда ни компютър, който щеше да осъществява разговора на срещата.
— Внимание! Излез при нула — бе обявил компютърът и занарежда: — Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем, деветдесет и шест…
Седем секунди вече не смогвах да мръдна от мястото си, сякаш механичният скелет бе се повредил и парализираше крайниците ми.
— Какво чакаш? — обади се и Вейо през броеницата от числа. Сигурно се безпокоеше, виждайки върху екранчето моята странна неподвижност.
Първите ми крачки бяха абсолютно ненужни — по посока на Рони. Опрях ръка на коравите му гърди, защото имах чувството, че ще залитна, и рекох: