— Довиждане, мойто момче!
„Мойто момче“ беше два пъти по-едро от мене и десет пъти по-силно, но не можеше да казва „добър ден“ и „довиждане“. То не познаваше и сантименталността. „Осемдесет и две, осемдесет и едно, осемдесет…“ — забиваше в мозъка ми тоя проклет компютър своите игли-секунди. Сега и оттатък сигурно също някакъв такъв проклетник броеше по същия или по друг начин на някого също така… Изведнъж се уплаших — може би от осъзнаването, че никога не е „също така“, или от неумолимостта на числото седемдесет и три. Вейо крещеше нещо в ухото ми, но аз вече не го чувах, вмъквайки се с гръм и трясък в тясната кабинка на лунния всъдеход. „Гърмът и трясъкът“ си бяха, разбира се, само вътре в мене, защото, известно е, че вакуумът умъртвява всеки звук още преди да се е родил. Включих двигателя така, че машината заподскача, и ревнах на застаналия до изхода Рони:
— Дръпни се, ще те сгазя, идиот такъв!
— Спокойно, спокойно, спокойно! — вмъкваше Вейо в ухото ми в интервала между секундите, броени от компютъра.
Изведнъж се засмях и това беше най-чудодейният смях, който някога съм изпитвал. Смеех се над вика си към психоробота, защото дори да исках, аз не можех да го сгазя — неговите самозащитни електронни рефлекси са по-бързи от най-бързия всъдеход. Много е полезно човек да се засмее над собствената си глупост — ако не ви се е случвало, опитайте! След този смях аз станах хладен, сръчен и равнодушен като шесторъкия машинен бог, който стоеше до изхода. Успокоих двигателя, наместих се удобно на седалката, реших, че не е нужно заради стотината метра да затварям капака на кабината, и щом компютърът обяви „нула“, бавно изпълзях навън.
Най-напред видях лунната почва, защото всъдеходът бе наклонил муцуната си надолу, пълзейки по полегатия алуминиев трап, който ни спускаше от височината на шлюзовата камера. Бяха някакви жълточервени, светещи като нажежени, камънаци. После пред очите ми се разстла широка равнина, цялата искряща от разровената каменна жарава. Стори ми се безкрайна и нетърпимо гореща. В мига, когато бях се успокоил, аз се зарекох да не поглеждам нито към „крушата“, нито към своя партньор, докато не видя хубаво всичко около себе си. Вейо гледаше и заради мен, гледаше със стотиците всевиждащи очи на своя пулт в космолета, той щеше да ме пази. Сега аз потърсих най-напред само знака, където трябваше да оставя всъдехода. Открих го бързо — рошава каменна пирамидка, на чийто връх светеше като прожектор някакъв металически предмет. Насочих се нататък и съзрях една голяма колкото пирамидката буболечка, която пълзеше насреща ми. Отклоних поглед почти уплашен, че после вече няма да мога да го отклонявам. Всъдеходът вървеше бавно в нужната посока — можех спокойно да позяпам наоколо. Още можех. Светлината беше болезнено ярка въпреки силните светофилтри на лицевото ми стъкло. Слънцето, двуметров, оръфан по краищата диск, стоеше като изрязан в черното небе илюминатор, в който пулсираше огнената сърцевина на Вселената. Звездите около него, незатъмнявани от нищо, сякаш бяха искри от тая сърцевина, изхвръкнали през кратера-слънце. Нямаше лъчи и ослепяващото сияние на лунната повърхност като че ли извираше от самата почва. Имах чувството, че всъдеходът плува върху море от нажежена лава, вкоравила се, кой знае как, без да изстине. Зад хоризонта, назъбен от някакви по-тъмночервени планини, висеше огромният сърп на тайнствената планета, която така и не пожела да приеме гостите си. Приличаше на синкавобяла челюст, готвеща се да захапе отвъдната страна на своята луна. Отразената й светлина стопяваше сенките на предметите или така ги изтъняваше, че едва се забелязваха. Изведнъж нещо блъсна всъдехода и задницата му леко се занесе.
— Трус! — рече Вейо в ухото ми. — Спокойно! Дано да няма по-силни.
Бях забравил за тия трусове. Луната отиваше към перигея на орбитата си около планетата и сърцето й лупаше, както бе се разлупало моето сега. Трусът не на шега бе ме изплашил въпреки изчисленията на Крамер, че в този район те нямало да бъдат опасни.
— Видя ли ги? — попита ме Вейо, а гласът му също трепереше.
Какво ли щеше да си помисли, ако му кажех, че още не съм, че още се боях да ги видя, сякаш ми предстоеше да погледна в тяхното слънце без светофилтрите на шлема?
Каменната пирамидка някак изведнъж се изпречи отпреде ми — едва не я съборих. Спрях всъдехода, без да изключвам двигателя. На двайсет метра отвъд, по права линия, стърчеше още една такава пирамидка. Бяха ги вдигнали Вейо и Крамер, закрепвайки отгоре им по една празна бутилка от кислород. Сега вече гледах. С всичките си сетива. „Крушата“ лежеше безжизнена върху лунната жарава на петстотин метра от пирамидката — червена от отраженията, опекла се сякаш върху жаравата. Беше по-малка от нашия космолет, но това можеше да означава предимство, а не недостатък. Навярно самата й обвивка служеше за антена, защото не се забелязваше нищо по гладката й повърхност — дори отворът, от който бе изскочила „буболечката“, готвеща се сега да спре край своята си пирамидка. Изглежда, бяха го моментално затворили, за разлика от нас.