— Закъде са с тоя бръмбар! — възликува в ухото ми Вейо, като оглупял от страстите си спортен запалянко.
Макар и не специалист, аз също бях оценил вече по външния вид на ходовата част на „буболечката“, че е далеч по-несъвършена от най-стария модел наш луноход. Навярно служеше повече за превоз на материали, отколкото за бързо придвижване. Но превъзходството ни съвсем не ме зарадва. Подразни ме и това, че Вейо нарече машината им „бръмбар“, макар аз да бях я назовал вече „буболечка“. Тя описа един тромав полукръг около пирамидката и застана с тъпата си муцуна към мене. И по нея, както и по „крушата“, не се забелязваха остъклени люкове, само нещо като амбразура отпред. Интересно, как гледаха тия същества около себе си или не познаваха антирадиационните стъкла? Аз не допусках дори хипотетично висши същества от биогенен произход да не притежават органи със същия или подобен устройствен принцип като земните очи. Зрението е единственото сетиво, което свързва пряко организма с Космоса; без него на този организъм никога не би му хрумнало да се стреми да излезе извън планетата си.
— Готов ли си? — запита ме Вейо. — Да не забравиш да включиш апаратурата! Спокойствие, момчето ми, само спокойствие, остави ме мен да се вълнувам, вместо…
— Все така ли ще ми дрънкаш в ушите? — срязах го аз. — Не съм дошъл теб да слушам!
Той се засмя, но гласът му вибрираше. Здравата бе го хванало и него! Разбирах нуждата му да говори, за да отслаби напрежението в себе си, но аз… аз на кого да си го излея? Все пак включих още отсега цялата лаборатория в скафандъра, защото наистина можех после да забравя. За да се позалисам, проверих още веднъж готовността на всъдехода да ме приеме отново и да ме върне в космолета. Всичко си беше наред, но не се разсея глупавото ми предчувствие, че работещият двигател ще засече тъкмо когато ми бъде най-нужен.
— Внимание! Излез при нула — стресна ме отново кошмарният глас на компютъра. — Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем…
Скочих от седалката и ако не се държах за отметнатия капак на кабината, щях да изхвръкна навън преди определеното време. Останах така, полуизлязъл, в очакване на „нулата“. Какво ставаше отсреща? Нищо! Буболечката не даваше признаци на живот. При „петдесет и едно“ извадих единия си крак и той тежко увисна над привличащата ме като магнит жарава. Задъхвах се, та леко увеличих кислородния дял във въздушната смес на шлема, макар тя да си беше напълно нормална и напълно достатъчна. Температурата на дясната ми ръка, изложена към слънцето, беше 1493 целзиеви градуса. Когато върнах на мястото й лявата си ръка, върху чиято китка покрай десетина други индикатора се намираше и термометърът, цифровото роторче се завъртя с такава скорост, че за миг изчезна. После замръзна на 178. Това явление естествено ми е познато още от дете и все пак сега то едва не ме изплаши до смърт. Уплахата ми моментално се превърна в убийствена тревога-тъга, както тогава в регенерационния търбух на кораба. Сега си мисля, че тя сигурно се е дължала на цялото онова настроение, с което бях прекарал подготовката си в тренажерната, страдайки като едно мечтателно дете от това, че не е възможно да се срещнем с представителя на другата цивилизация в нашата уютна занималия, да поседнем в удобните кресла, да пийнем по едно питие за наздравица, да се радваме един на друг, да си поговорим разумно и весело, както подобава на единствените умни същества в Космоса. В онзи миг, разбира се, аз не осъзнах така този меланхоличен пристъп. Нито имах време, нито можех да го осъзная, а само потънах в него като в една мигновена мъка-болка и като в смразяващо предчувствие за нещо непоправимо трагично. И кой знае какво щях да направя, ако компютърът не бе ревнал в ушите ми своята „нула“, която ме изхвърли навън с автоматизма на обучения ми рефлекс.
Закрепих се как да е върху широките ходила на скафандъра и страшно ми се прииска да чуя Вейовото „спокойно, спокойно!“, но проклетникът сега никак не се обаждаше. Нямаше как, волю-неволю трябваше най-после да погледна „нататък“. Странно е това, че след като цял живот си очаквал (а в случая твоят живот е адекватен на съзнателния живот на цялото човечество), след като толкова си мечтал да срещнеш своя събрат в Космоса, не само че не бързаш, но дори се боиш да погледнеш към него. Превих се напред, сякаш някоя остра част от механичния скелет бе се отплеснала, забивайки се в стомаха ми.