Да си призная, в момента и аз не желаех втора. Изобщо нищо вече не желаех! Бях страдал в тренажерната, загдето ми се забраняваше да прегърна своя партньор „в изблик на буйната си радост от тая историческа среща“, но нима може да ти се иска да прегръщаш някакъв мравояд, па макар и такъв, който е способен да стои на задните си крайници и да разговаря? А това, че той вместо поздрав побърза да повтори установеното вече условие, само ме подразни. Общата програма ни позволяваше малко свободен разговор преди състезанието-демонстрация, но… какво ще разговаря човек при това идиотско положение? Да видим там кой по-бързо бяга, чий луноход е по-добър, Вейо и другият, в „крушата“, да си разменят отговорите на въпросите, да се снимаме за спомен и да си вървим! Много ви здраве, като сте такива несговорчиви!
Стоях, поклащайки се леко на краката си — от душевно неудобство, не от друго, — и раздразнението ми нарастваше, защото се усещах и като поставен под микроскоп. Естествено тоя „мравояд“ сега ме разглеждаше по същия начин. Дано поне да съм успял да го сплаша с внушителния си скафандър, с него бях значително по-висок! Едва сега се сетих да погледна втори път биоиндикатора върху горния край на лявата си ръкавица. Той жадно улавяше вече онова, което преди бе стояло извън радиуса на действието му — биополето на материя от органичен произход. Е да, не бях се съмнявал, че моят партньор все пак ще е устроен горе-долу като мене в своята най-интимна структура. Откритието обаче дори не ме развълнува, въпреки изключителното си значение. Само ми напомни, че трябва да продължа да бъда учтив.
— Виждам — рекох, — че биологичната ни структура е сходна. Това е достатъчна основа за едно трайно разбирателство между нас.
— Не е възможно разбирателство между цивилизациите в Космоса — отвърна след малко онзи глас, на който в началото бях се толкова зарадвал. Сега той ми се стори жестоко отблъскващ, макар да си беше все същият механичен глас на нашия компютър, оформящ в наши думи приетите като радиовълни от някакво подобно средство в „крушата“ слова на моя партньор.
Едва се сдържах да не изругая и него, и себе си, загдето толкова му се подмазвам, само и само да придам човешки облик на тази единствена среща. Но дълго потискан, гневът ми постепенно премина в резигнация. Нима наистина не е възможно разбирателство? Какво ги е накарало да стигнат до такова твърдо убеждение? Може би някакъв лош исторически опит? От други срещи?… Казах предпазливо, не да не го обидя, като му противореча, а защото мерех вече всяка своя дума от гледна точка на съдържащата се в нея скрита информация:
— Ние сме стигнали в своето развитие до извода, че всички висши цивилизации в Космоса трябва да си сътрудничат. Само сътрудничеството може да бъде гаранция за тяхното съществование изобщо. Ако например вие сте застрашени от нещо на тази планета или ако условията на нея спъват развитието ви, ние ще се чувствуваме задължени да ви помогнем да усвоите друга, по-подходяща за вас среда. Както със знанията си, така и с всичките си средства за движение из Космоса — заявих аз на края, силно преувеличавайки възможностите на човечеството да пренесе цяла цивилизация на друго място.
— Не се нуждаем от ничия помощ — заяви не по-малко високопарно, както ми се стори, моят партньор, усетил сигурно и намека ми, че ни е известно какво представлява тяхната планета. — Такава взаимопомощ противоречи на законите на природата. Щом една цивилизация не е способна сама да осигури съществованието си, тя трябва да загине.
Имаше нещо много зловещо в този отговор. Не че беше ми непознат — подобни схващания е раждала и Земята, зловещото идеше от пълната неподвижност на моя черен партньор. Дори хоботът му не помръдваше при говоренето, та аз сякаш не разговарях с него, а с някакъв друг, невидим събеседник, който бе се напъхал в шлема ми. Но изведнъж този невидимец добави като въпрос и като че ли със съвсем друг глас, макар това да си беше еднотонната струна на компютъра; макар аз изобщо да не знаех как той говори с мен, може ли изобщо да говори или предава мислите си по някакъв друг начин на тяхната трансформационна апаратура:
— Помощта между отделните същества и между цивилизациите е за вас закон, така ли?
— Да — отвърнах аз бързо. — Ние зачитаме по закон правата на всички живи същества, до най-низшите! Когато те не…
Щях да кажа, „когато те не застрашават с нещо човека“, но това вече правеше твърде относително нашето зачитане на чуждите права, та го преглътнах.
— На всички живи същества? — запита ме неподвижният мравояд и аз пак неволно си въобразих някаква интонация в думите му, този път — на справедливо недоверие и лека надежда. Изобщо много си халюцинирах по време на тая среща!