— На всички! — отвърнах с престорена убедителност, питайки се едновременно дали този хобот не е дихателно устройство, защото изведнъж в мен бе се появило коварното желание да хвана това същество за глупавия му хобот, да го замъкна в космолета и да го разпоря, за да видя какво има в него.
Ако станеше нещо, най-напред за хобота щях да го сграбча, в това бях сигурен — бе ми се сторил най-уязвимото му място. Четирите, почти еднакви на дължина крайници бяха много по-дебели и навярно доста силни. Но силата им щях да разбера после, когато щях да ги сравнявам с моя механичен скелет, направен от най-леката, но и най-твърдата титанова сплав. Сега бях толкова оглупял, че си представях това, „ако стане нещо“, едва ли не като свободна борба, забравяйки защитните средства на скафандъра си и лазерния пистолет, който висеше на кръста ми.
— И този закон не ви е пречел на развитието? — продължи да не вярва партньорът ми.
Ставаше ми досадно — като няма какво интересно да ми каже, поне да го видя как ще тича!
— Той помага на развитието ни — отвърнах му. — Основният кризисен момент в съществуването на нашата цивилизация е бил психическото откъсване от природата. Чрез излизането си в космоса ние отново се сближихме с нея. Това ни убеди, че можем да се развиваме успешно само като зачитаме равновесието в природата и цялото й многообразие.
Очаквах възражение, но гласът в шлема ни предупреди:
— Такъв разговор не се позволява преди демонстрацията. Въпросът е включен в конспекта за обмяна на информация.
Не беше Вейо, той би ми го казал по директната линия, не през компютъра. Значи се обаждаше вторият партньор на срещата, защото тоя, който стоеше неподвижно на два метра от мене, не би се разсърдил, че отговарям на поставения от него самия въпрос. Дали не му се караше сега, както Вейо се караше на мен?
За какво да разговаряме тогава? Ако беше човек, щях да го питам: отгде си, що си, как живееш… а така? Стояхме и се гледахме, и очевидно ни се искаше още нещо да си кажем, да продължим по някакъв начин тия подарени ни извън програмата минути, да ги употребим за нещо по-приятно, а не знаехме как. Нямахме право нито да се приближим повече, нито да се докосваме един друг. Казах: „очевидно и на двама ни се искаше“, но това, разбира се, си беше пак моето човешко въображение, защото черната „кожа“ на хоботестото същество не излъчваше никакви чувства. По нищо не личеше дори, че и то ме гледа, като стои така насреща ми.
— Е, да започваме тогава — рекох аз с въздишка.
Добре, че умният компютър си вършеше педантично работата — да отбира и превежда на съгласувания език необходимото съдържание на думите ми, иначе кой знае какви недоразумения щяха да произлязат от моите импулсивни и емоционални човешки приказки!
— Как искате да бягаме? — запита ме партньорът ми, завъртайки се с хобота си към определената посока. — На два крайника или на четири?
Тъй като досега не бяхме си давали никакви сведения за нашия вид и устройство, то такъв въпрос не бе възниквал. Имаше си хас да настоява сега да му пълзя на четири крака? За да защитя себе си, трябваше да проявя великодушие:
— Нека всеки бяга по начина, който му е най-привичен и най-бърз!
Целта отстоеше на триста наши метра по линията, разделяща на равни части разстоянието между двата космолета. Обаче лунотръсът бе съборил и тази пирамида, та камъните й приличаха сега на безформена купчина нажежени до червено големи метални късове. Изглеждаха смешно близко за едно надбягване, но простраствената илюзия идеше от липсата на атмосфера и от яркостта на осветлението. Тристата метра си бяха триста метра — достатъчни, за да се заснеме един хубав филм. Мъчителното бе, че знаех и точно за какво време ще ги измина, защото бионичният скелет си имаше определена скорост. В края на краищата, той не бе създаден за глупави надбягвания, а да осигурява едно сравнително леко придвижване в тежкия скафандър при условията на силна гравитация. Пределната му скорост — 20 км в час — далеч отстъпваше на бързината, която би развил един атлет на пистата за къси разстояния, но пък позволяваше на човешките крака без особена умора да поддържат тази скорост в продължение на много часове. За съжаление това предимство абсолютно се губеше на осеяната с камъни тристаметрова лунна писта. А тясната, лека и гъвкава фигурка на моя съперник направо ме отчайваше.
— Радвижи се малко! — ревна по запалянковски Вейо в ушите ми. — Клекни няколко пъти!
— Все тая! — махнах аз мислено с ръка. — Не го ли виждаш каква маймуна е?