— Какво стана с нашата теория за предимствата на изправеното положение у човека, докторче? — въздъхна той.
Партньорът ми отново бе застанал на четирите си крайници, отново бе заприличал на мравояд. Но, доколкото си спомням, мравоядът е доста тромаво животно, а този и когато стоеше изправен, притежаваше същата естественост и лекота в движенията си. За миг биологът в мен се зае да съобразява: Еволюцията им е запазила и двата начина — сигурно заради честите и силни земетресения; на четири крака се пази по-добре равновесие, отколкото на два, не случайно той предугади лунотръсите, навярно имат дори развит инстинкт за тях, както животните на Земята…
Мислех такива неща, защото не ми се искаше да мисля за предстоящото си поражение, и се утешавах, че като почнем да вдигаме и да хвърляме ония големи камъни там, ще види пък аз на какво съм способен! Макар че всъщност не аз, а бионичният ми скелет щеше да ги вдига. Сега вече съжалявах, загдето не отидохме докрай в лъжата си — можехме спокойно да им пуснем Рони. Той щеше да им покаже какво значи скорост на бягане и вдигане на тежести, и рефлекси за движение!
— Готови! — каза компютърът.
Приповдигнах се на пръсти, напрегнах с всичка сила мускулите на прасците си и ми се стори, че съм в състояние да полетя. С командата огорчението ми все пак се превърна в нещо като амбиция.
— Дъннн! — отекна мекият сигнал, сякаш призоваваше за нещо приятно, за хубав обед например, а не за прояви на амбиция.
Трябва да съм затворил очи като всеки неопитен бегач, гмуркайки се презглава в разстоянието и скоростта.
— По-бързо! Можеш по-бързо! — крещеше Вейо като луд.
И на мен ми се струваше, че мога, и ми се струваше още, че бягам все по-бързо, но когато прогледнах, срутената пирамидка-финиш си стоеше сякаш на същото място, а край нея се поклащаше един черен хобот и сякаш ми правеше някакви знаци. Безсмислието парализира бионичния ми скелет — едва бях изминал половината разстояние!
— Защо се спряхте? В тези чужди за вас условия вие се движите отлично — каза ми компютърът.
Е, да, трябваше сега да преглътна и едно „потупване по рамото“ от висотата на съкрушителната победа! Изведнъж обаче компютърът каза още нещо. Изрече го много бързо, така че в състоянието, в което се намирах, не го разбрах, но заедно с този кратък звуков картеч черното същество изчезна от очите ми. Едва когато открих липсата му, чух отново и думите, без да знам дали са били повторени от компютъра, или възпроизведени от моя едва тогава осмислил ги мозък:
— Дайте ми вашата помощ! Идвам при вас! Спасете ме! — гласяха те.
Една сивочерна торпила летеше ниско над земята към металическия розовобял облак на космолета ни, изглеждаше вече съвсем близо до него. Ръката ми измъкна лазера, когато отново чух:
— Вашата помощ! Спа…
Този път не беше мозъкът ми, беше компютърът и той млъкна насред думата.
— Вейо! — креснах аз, незнаейки какво да правя.
— Всъдехода! — може той да бе го извикал в отговор, може подсъзнанието ми да бе го извикало, но аз не го послушах, правейки глупавата преценка, че докато се върна при всъдехода, докато вляза в него и потегля, ще измине повече време, отколкото ако веднага хукна подир нападателя.
Това беше абсолютно погрешна сметка — до всъдехода имаше стотина метра, двигателят му работеше и все пак именно тази сметка може би ме спаси. Но това съобразих много по-късно. Сега бягах на живот и смърт подир черното същество, усещайки цялата си безпомощност да предотвратя страшното. Лазерът в ръката ми пречеше, не знаех трябва ли да стрелям, боях се, че ако стрелям, не ще го улуча, а ще улуча космолета, сетих се, че Вейо изпада в същото положение да убие пък мене заедно с другия, и отчаянието ми по инстинкт се обърна към моя верен закрилник:
— Рони! — завика то. — Рониии!
Психороботът се появи като бяла мълния в черния отвор на шлюзовата камера, сграбчи тичащото насреща му същество с всичките си шест стоманени ръце и отново изчезна в камерата. Полудял ли беше? Нищо не му казах, само бях го повикал по име! Вейо? С какъв ум вкарваше това опасно животно в космолета?
— Вейо!
— Всъдехода! — кресна ми той в отговор. — Бягай! Ще те прикривам.
А компютърът се мъчеше да го заглуши с някакво равно, металическо дърдорене, което изобщо не влизаше в главата ми.
Да, сега трябваше да изтичам за всъдехода, но къде беше тоя проклет всъдеход? А!
Не бях усетил труса и все пак пред очите ми каменната пустиня внезапно се наклони, после бавно и безшумно се разцепи между мене и всъдехода. Образуваха се два страхотно назъбени бряга, без да падне нито една прашинка от тях, без да се срути нито едно камъче, сякаш някой разряза почвата с гигантски ултразвуков скалпел. Залитнах обезумял към космолета, но не направил и пет крачки, той също се разклати и се отдръпна заедно с почвата назад. Една най-малко петдесет метра широка пропаст бе зинала в полудъга между мене и двете машини. Оставаше ми пътят назад, а той водеше само към… „крушата“. Спрях се, за да усетя с ходилата си има ли още движение на почвата. Не долових нищо и предпазливо запристъпях към ръба на пропастта. В края на краищата, ако не ме погълнеше луната, Вейо щеше да ме измъкне, прелитайки отсам. Ако оня от „крушата“, който сега…