Обърнах се и окончателно се вцепених. Един гигантски черен хобот се извиваше над мен, сякаш искаше да се върже на примка. Зад него всичко беше черно — едно необхватно по размерите си черно туловище, в което аз забих лазерния пистолет и стрелях, стрелях, стрелях, но виждах само тук-там някакви мънички огнени кълбенца, които се пукаха върху нетрепващата черна кожа, по люлеещата се над шлема ми дебела жива примка. Побягнал съм право към пропастта и сигурно съм щял да скоча в нея, ако оттам не бе зинала огнената паст на втори подобен звяр, една паст с десетина реда остри зъби, сред същото необозримо туловище, под също такъв гигантски хобот. Пак съм стрелял, стрелял, стрелял, а главата неумолимо, макар и бавно, сякаш наслаждавайки се на ужаса ми, се приближаваше към мен. Само отделните зъби избухваха с експлозийките на лазерния лъч, но бяха толкова много, толкова непреброимо много бяха тези зъби, които ей сега щяха да ме смелят…
— Рониииии! — крещях аз. — Рониииии! — и вече не можех нищо друго да правя, след като бях изпразнил целия акумулатор на пистолета, освен да крещя и да се мятам по каменната жарава на тая чужда луна, решила, че има право на някакво свое си отмъщение…
Таралеж в скафандъра
Навярно читателите вече са се досетили, че не е имало никакви пропасти и никакви хоботести зверове около мен. Хипнотичният удар, с който „онзи“ или „ония“ се опитаха да ми попречат в спасителното бягство, бе ме заварил психически неподготвен или, по-точно, бе ме заварил напълно подготвен да му се поддам тъкмо в този момент. Страхът, че лунната почва може да се разцепи под краката ми при тия внезапни трусове, си съществуваше в мен през цялото време на срещата, а какво друго би могло да съчини още ужасеното ми подсъзнание освен хоботести чудовища, когато пред очите ми един подобен мъничък звяр бе се понесъл с изумителна скорост към отворения космолет? Добре, че там стоеше нашият верен страж Рони, в чиято шесторъка прегръдка най-после се успокоих.
Вейо нямаше време за обяснения и аз трябваше да си нарисувам картината на случилото се с помощта на психоробота. По нареждане на щурмана той пленил моя партньор, а след това се заел да спасява и мен. Голяма грижа бях им създал с безумната стрелба по виденията около себе си, докато не се свършили зарядите в пистолета ми. Но същинските ни грижи едва сега започваха. Обхванат от хазарта на нашето състезание, Вейо бе действувал импулсивно, без да мисли за последствията. Всъщност на негово място навярно и аз бих постъпил така — какъв по-сгоден случай да вземем като заложник техния представител, да изучим отблизо тия същества! Но ако това беше просто един хитроумен начин да проникнат сред нас, та да ни завладеят със средства, които не могат да употребят отдалече?
Седях сам с въпросите си, защото Вейо отговаряше на своя партньор от „крушата“. Двата космолета стояха един срещу друг, настръхнали, дебнещи се — два разярени звяра, готови всеки миг да се хвърлят в смъртоносната схватка. По същия начин между тях стояха изоставените луноходи и сякаш си разменяха подобни реплики: Върнете нашия представител! Това е нарушение на споразумението! — Той потърси нашата помощ. По нашите закони сме длъжни да му я дадем. — Не дойде сам. Вие го отвлякохте. — Ние само му помогнахме да влезе при нас. — Ако не го върнете, ще ви унищожим! — Нашите бойни средства също са насочени към вас. Не е известно кои са по-бързи и по-ефикасни…
След размяната на тия „любезности“ настъпи още по-заплашително мълчание. Вейо държеше пръста си на пусковия механизъм, а аз се потях и под езика и не виждах никакъв изход от кошмарното положение. Изтекоха десетина ужасни минути, докато компютърът отново се обади. Гласът му този път ми прозвуча вразумително:
— Той не е в състояние да разговаря с вас. Не може да ви бъде с нищо полезен.
Вейо, окуражен, премина в настъпление:
— Ако държите на нашето споразумение, ще му предоставите средства да ни съобщи мотивите на своята постъпка. Тогава чак ще преценим дали да го върнем, или не.