Компютърът „помисли“ малко, после отвърна:
— Включваме ви с него.
Но нашият доброволен или лъжлив пленник мълчеше. Вейо запита:
— Какво желаете от нас? Защо дойдохте при нас?
— Искам да ме освободите — отговори той. — Освободете ме и нека довършим програмата на нашата среща!
Означаваше ли това, че можем да се освободим поне от опасенията си за някакъв капан? Вейо ме погледна озадачено, но какво можех да му отвърна? Изтичах в шлюзовата камера. Пазен от Рони, партньорът ми продължаваше да лежи вързан на пода. Не показваше никакви признаци, че води в момента такъв съдбоносен разговор. Изобщо нямаше вид на живо същество, но нали и преди аз не бях забелязал каквото и да е одухотворено движение върху и под черната му гъвкава „кожа“? Хванах предпазливо единия му крайник. Беше наистина като гумен — тежка и твърда гума, която бе проявявала такава светкавична еластичност и бързина. Искаше ми се по същия начин да опипам хобота му, но се отказах. Та ако и мене някой ме хванеше така за носа, па макар и от чист изследователски интерес? Можеше все пак да е наш съюзник!
— Освободете ме! — настояваше в шлема ми с недвусмислена категоричност „нашият съюзник“.
— Вейо — рекох по директния радиотелефон, — имам чувството, че не той говори.
Но щурманът се караше на преводаческия компютър, настояваше да научи мотивите, които са довели техния представител при входа на космолета ни, след като споразумението определя точно пространството на срещата. И аз се реших сам: предпазливо развързах горните крайници на безжизнения си партньор. Сега чак забелязах, че те завършват с една почти кръгла длан, че тази длан е заобиколена като венец от… девет пръста! Скафандърът сякаш заби някакъв оголен проводник в гърба ми. Съдбата си ли бях видял тогава в огледалото? Погледнах за Рони — стоеше спокоен зад мен, а и девет-пръстите ръце сега изглеждаха безжизнени. Дали Рони не бе го убил, ако е приложил електроудар, за да го усмири, когато го е внасял? Човек той не можеше да убие, но това все пак дребничко същество, чийто организъм не ни е познат? Посегнах да развържа и краката. Ходилата им приличаха досущ на ръцете, само че „дланите“ бяха още по-широки, а деветте пръста — по-дебели и по-къси. И тогава се случи нещо, което в първия момент страшно ме изплаши. Аз развивах съвсем бавно неразкъсваемото синтетично въже, а двете деветопръсти ръце също така бавно се присегнаха към моите, хванаха ги полека, но ги отделиха от въжето твърде красноречиво. Майчице, каква сила се криеше в тия сивочерни ръце! Аз, разбира се, не бях им противопоставил титановите „мускули“ на бионичния скелет и все пак усетих какво би било, ако ръцете на моя партньор се спуснеха към мен с враждебни намерения. Но какво всъщност искаше той? Защо се примиряваше с този наш акт на насилие? Ръцете няколко пъти се прибраха една към друга пред очите ми и аз разбрах значението на тия жестове чак когато познах положението, в което бяха се намирали, преди да ги развържа. Колебливо заомотавах отново въжето около тях. Те лежаха покорни и сякаш доволни.
— Вейо — викнах аз в шлема си, — той не иска да бъде освободен!
Вниманието ми така е било погълнато, че не бях възприемал последните разменени реплики между него и компютъра. Но Вейо беше наблюдавал действията ни на екранчето на шлюзовата камера.
— Служите си с измама — заяви той сърдито. — Прекратяваме контакта за един час. Ще ви съобщим нашето решение.
Върнах се при него с чувството, че ще участвувам в най-деликатното и най-съдбоносното съвещание през живота си. На кораба беснееха. Координаторът едва не изпочупи мембраните: „Ясно ли ви е, че сега не можем да ви пуснем на кораба!…“ Ясно ни беше, разбира се, сега вече всичко ни беше ужасяващо ясно. След съприкосновението с организъм от неземен произход правилникът обявяваше целия ни космолет за заразен. Трябваше да минат много карантинни месеци, за да се приеме, че нищо не застрашава нито нас, нито материалите, от които са построени нашите подвижни космически домове. Дори скафандрите нямахме право да съблечем. Хранителните им запаси скоро щяха да се свършат, после щяхме да избираме по собствено желание или да умрем от глад, или да умрем при отварянето им за ново зареждане, ако в това време проникне вътре неизвестна зараза. Вярно, досега не бяхме зарегистрирали никакви микроорганизми, но нима не е възможно да има и такива, които не могат да бъдат уловени от нашите индикатори?
Седяхме с Вейо един срещу друг и мълчаливо се гледахме през стъклата на шлемовете си. Сетих се, че положението му е още по-тежко — неговият лек скафандър не съдържаше друга храна освен подкрепителни течности за около два дена. А ония от кораба, вместо да ни посъветват нещо, само ни се караха. Разбирах, че и те са объркани от неочаквания развой на нещата, но поне да ни окуражеха малко — опасностите ние и сами виждахме. Помълчахме и Вейо най-после направи опит да се усмихне. Много беше жалък тоя опит: