— Сложихме си таралеж в скафандрите, момче — рече той.
Моят приятел е в състояние дори и по този начин да открие едно съдбоносно съвещание.
— Какъв таралеж? — запитах го в недоумение.
С най-сериозно лице, като същински професионален възпитател на деца, той ми разясни някаква древна поговорка, според която израз на най-висша неприятност било да си сложиш таралеж в гащите. Не успя да ме развесели. Въображението ми се занимаваше със значително по-опасни неща и не видях нещо особено в представата си за онова странно бодливо животинче, което познаваме само от учебния екран. По-скоро ме наскърби и без малко да ме тласне отново към всемирната ми болка от времето на тренажерната — значи наистина да срещнеш своя брат в Космоса е като да си сложиш таралеж в скафандъра?
Но древността на поговорката ми припомни възрастта на моя приятел. Старо момче беше щурманът, спокойно можеше да ми бъде баща и аз седях и се надявах той да ме хване за ръчица, да ме изведе най-после от тая безизходна история. Или поне да каже нещо разумно. Вместо това той пак въздъхна:
— Има още една хубава стара поговорка, мойто момче. „Да си сложиш главата в торбата“.
— Аха! — рекох аз, недочакал обяснението й. — Интересна е. Но засега ми се ще да си извадя главата от шлема, а не да я слагам в някаква торба.
Тоя скафандър ужасно притесняваше тялото ми. Допреди малко изобщо не бях го чувствувал на себе си, но в мига, когато осъзнах, че с месеци ще бъда принуден да живея в него, той действително като че ли се напълни с таралежи.
С втората поговорка Вейо искаше да каже, че единственият изход е да продължим да бъдем нападателни, тъй като все едно сме обречени. Нямах нищо против, но принципът се видоизменя в конкретното действие. Освен това такава изходна позиция озлобява, а на мене още не ми се искаше да се озлобявам. Опитът да бъдем измамени и демостративното желание на беглеца да остане вързан потвърждаваха миролюбивостта на постъпката му, ако това, разбира се, не бе сложно разигран тактически ход, целящ да ни вкара в капана. Но то ми изглеждаше все още малко вероятно. Когато Вейо ме запита за мнението ми, аз си признах какви мисли са ме вълнували в тренажерната. Физиономията му така се удължи, че се побоях да не спука шлема на скафандъра. И никак не се шегуваше, възкликвайки:
— Майко мила, такива ли изроди безродни отглеждаме на звездолета!
Ужасно ме обиди. Какво си въобразяваше той с неговата Земя! Каква родина ми е тя? Ако сега речех да полетя към нея, да не би да ме посрещне по-различно от тази тук планета? И там ще ме държат на карантинна орбита, колкото си щат, и ще ме третират като неизвестна бактерия, загдето съм имал щастието да се родя на техния звездолет. Издумах ги всички тия неща на моя приятел, а той само клатеше шлема си:
— Космополит, значи, а? В буквалния смисъл на думата!
При това аз бях споделил своите интимни вълнения само за да му посоча, че е възможен и такъв момент в мотивите на моя хоботест колега. Да подчертая още със собствения си пример, че все пак този момент не е достатъчен. Следователно трябваше да се предполага някакъв много силен разрив между него и себеподобните му. Мислещите същества са се развивали именно в постоянния си бунт против стадния и видов инстинкт. Нима сред нас не избухнаха конфликти при изработването на програмата ни за действие? А случаят с Даал? Тия конфликти не бяха силни, защото ние сме по начало един сплотен екип с предварително приета от всички цел. При тях е обратното — нашата поява за тях е изненадваща, съдбоносна. Тя може да е подкрепила определена тенденция в конфликтното развитие на тяхното общество; нима не ни учудваха противоречията в отношението им към нас? А съществува и простата възможност те да са се разцепили на два непримирими лагера: за и против трайния контакт с нас. И ето, единият лагер праща свой парламентьор, за да постави другия лагер пред свършен факт…
— Виждам, че медицината не е погубила в теб напълно бъдещия писател — рече Вейо, поглеждайки с едно око към екрана, на който се мъдреше, все така затворена в себе си, загадъчната лъскавочервена „круша“.
Тия подигравки с възложената ми задача да опиша нашата експедиция винаги ме вбесяваха до оглупяване:
— Аз пък допускам тъкмо една такава реплика да е накарала моя партньор да избяга при нас!