— Говори този, който търси вашата помощ — каза компютърът и аз целият се напрегнах.
Преди това беглецът се наведе, както при първата ни среща, и докосна с деветпръстите си ръце камъните пред себе си. Всичко в мене бе се устремило към него. Не, не ме биваше за съдия! А очевидно сега тия двамата щяха да ни призоват да бъдем безпристрастни съдии в някакъв съдбовен техен конфликт. Всъщност не би ли постъпила и Земята така, ако й се явеше една друга високоразвита цивилизация? Не затова ли сме пратени да я търсим, та гласно или негласно да разрешим нашия нескончаем спор със себе си и с Вселената?
— На нашата планета живеят умни и добри същества — започна беглецът веднага след като се изправи. — Но те са превърнати в роби от един бог, който е прекъснал тяхното естествено развитие. Вие ни показахте докъде може да стигне една цивилизация, когато се развива свободно. Щом взаимопомощта за вас е закон, вие сте длъжни да освободите планетата…
Бях покъртен, въпреки че въображението ми вече бе нарисувало някакво подобно положение. Та и какво друго да си съчини, когато всички земни приказки и фантастични умопостроения, които са го възпитавали, въздигат човека на най-високия нравствен пиедестал — пиедестала на освободителя! Най-масовите от тях, най-шаблонните, но и най-въздействуващи на детското въображение винаги са ми разказвали как човекът отива на другите планети, как заварва там разни чудати зверове или човекоподобни тирани, как самоотвержено се бие с тях и ги побеждава, за да освободи добрите, попаднали в техния плен. Много трудно е при това възпитание да се запиташ: ами ако няма какво да се освобождава? Или: ако те не искат да бъдат освобождавани? А като са толкова добри и заслужаващи нашето усилие, защо са се оставили изобщо да бъдат поробени? Не значи ли то, че са просто по-некадърни и по-непригодни от поробителите си? Не е ли все едно някой да дойде и да избие човечеството, за да освободи кравите, овцете и кокошките?… Но баща ми беше ми втълпил някога: „По-силните не винаги са по-добрите, момчето ми, обикновено е дори обратното“ и тази негова истина все още държеше разума и чувствата ми в своето робство.
Докато аз се мъчех да се справя с въображението си, Вейо измъчваше компютъра-преводач с думата „бог“. Дълго трябваше да го измъчва, докато разберем, че назовавайки поробителя на планетата, беглецът има предвид нещо като нашето понятие бог. Сигурно това бяха ония по-висши същества на станцията, които не пожелаха да ни се покажат, господарска раса някаква навярно, но Вейо задаваше въпросите си така безизразно, сякаш ги задаваше Рони до мене.
— Ти си представител на жителите на планетата?
— Не, аз съм служител на бога.
— Така ли изглеждат жителите на планетата?
— Не. Те не могат да живеят извън планетата. Аз съм млад служител на бога. Този до мен е стар служител на бога.
Работата не излезе толкова проста, колкото бе се поискало на въображението ми, захранено някога с примитивните схеми на приказките. Вейо запита:
— Как изглеждат висшите същества на станцията?
— Не знам. Аз нямам право да ги виждам. Нека да ви отговори старият служител на бога.
„Старият служител на бога“ отвърна, без дори да помръдне мравоядския си хобот:
— На този въпрос не съм упълномощен да отговоря.
— А как изглежда богът? — намесих се най-после и аз.
— Само висшите същества общуват с него. Ние не сме в състояние да го виждаме.
Ах тия „висши същества“, да ми паднеше някое от тях!
— Богът какво…
— Стига с глупавите си въпроси! — прекъсна ме Вейо, а сам запита: — Богът на станцията ли се намира, или извън нея?
— На станцията.
— Извън нея.
— Кой кое твърди?
— Аз, младият служител на бога, казах, че той е на станцията.
— Той е ето там! И навсякъде! — каза старият му служител, като посочи най-напред слънцето, а после направи с деветпръстите си ръце кръг около себе си.
Погледнах към изригващата огън паст в черното небе над главите ни и потръпнах. Да, този бог беше твърде реален! Нали и човечеството цели хилядолетия е боготворило своето слънце, докато разбере, че то е повече негов враг, отколкото доброжелател, че то е оня тиранин родител, който не позволява на детето си да излезе извън къщи, заставяйки го да живурка послушно под двестакилометровия въздушен покрив на своя мъничък дом. Старият му служител имаше право — един бог не може да се намира в някаква станцийка, той е винаги „навсякъде“. Но религиозно невежество ли бе твърдението на младия, или прозрението, че богът съществува само чрез своите служители?