— Жителите на планетата вярват ли в него?
— Вярват — отговори ни единият от двамата; не разбрахме кой, защото не получихме контраотговор. Значи бяха на същото мнение.
— Щом вярват в него, те имат нужда от него — рече Вейо.
Възмутих се, но трябваше да го преглътна — в края на краищата не бяхме тука, за да водим спорове помежду си!
— Той ги принуждава да вярват. Ако те бяха свободни, щяха да го отрекат.
Моят хоботест приятел отново спечели симпатиите ми, а Вейо направо се заяждаше с него:
— Защо ти се наричаш служител на бога, щом го отричаш?
— Ние сме създадени като служители на бога.
— Как така създадени?
— Не знам — отвърнаха му. — Ние сме създадени от самия бог, за да му служим.
Нещата съвсем се объркваха. Моят бунтуващ се приятел се отричаше от своя бог, а едновременно с това твърдеше, че бил създаден от него. Но това явно не беше простото въставане на сина против бащата, тук ставаше дума за същината на цяла цивилизация и Вейо — едва сега го разбрах — натам насочваше предпазливо разговора:
— На станцията ли сте създадени, или на планетата?
— На станцията. Повтарям, ние никак не приличаме на жителите на планетата.
Монида щеше май да излезе прав за двете цивилизации.
— Какви са ви отношенията с жителите на планетата?
— Ние управляваме живота на нея. Ние, младите служители, обслужваме само станцията. Старите служители…
— Той притежава знанията на млад служител и не може да ви каже онова, от което се интересувате — прекъсна го старият му колега.
В шлема ми леко изпука, Вейо се обаждаше по директната връзка, изключвайки компютъра.
— Слуша ли внимателно? — запита ме той. — Не ти ли се струва, че това са нещо като киборги? Създадени са на тази малка станция, там има някакви по-висши същества, вероятно техните създатели… виж им само и устройството!
Киборги! Стародавната земна мечта за кибернетичния организъм, за идеалното срастване на природното с машинното, за тая свръхчовешка раса, освободена от биологичните си несъвършенства, способна да живее безпрепятствено и неограничено дълго дори в условията на космоса?! Една мечта колкото стара, толкова и оспорвана! Защото срещу нея се възправяше вледеняващият въпрос, как биха се отнасяли нашите неизмеримо по-съвършени рожби към собствените си родители? Никой не би имал дързостта да даде предварителен отговор на този въпрос. Самите машинни мозъци, с които си служим толкова отдавна, достатъчно често ни изненадваха с решения за действия, чиито мотиви понякога и за месеци не успявахме да разгадаем. Спасяваше ни само това, че благоразумно бяхме ограничили възможностите на тия мозъци да изпълняват решенията си без съгласието на човека. Да, твърде скоро бе настъпило времето, когато човекът се е видял принуден да издаде строги закони в роботехниката. Но един създаден вече кибернетичен организъм, един киборг, дори от най-примитивен тип, моментално би се изплъзнал от човешката власт, защото той ще бъде нещо повече от всяка машина и нещо повече от всеки човек. Наистина представата, че едно такова същество би било способно да осъществява решенията си със същата електронна бързина, с която ги взема, е в състояние да превърне в бял ужас всичките ни розови мечти по него! Моят млад партньор нагледно го доказваше, ако предположението на Вейо излезеше вярно. Но тогава — чия страна трябваше да вземем сега? На изкуствените или на естествените биоконструкции? На умната нравствена и духовна рожба на една висша цивилизация, превърнала се вече в нещо самостоятелно? Или на ония неизвестни ни още планетни същества, които сигурно не надвишават кой знае колко животинския стадий, щом приемат още властта на някакъв бог?
Ето че отново опряхме до древния, но незагубил и на Земята още своята острота проблем, който инстинктивно противопоставяше природното на създаденото от човека! Но този път — откъм обратната му страна. Една изкуствено създадена биологично-кибернетична система внезапно заемаше страната на природното, което стои далеч, далеч по-ниско от него. А ние пак трябваше да решаваме кой има право — верният на себе си киборг или киборгът, решил внезапно, кой знае по какви причини, да се отрече от собствения си смисъл? Възможно ли бе изобщо това? А как ще вземем каквото и да е решение, преди да сме научили становището на техните пък създатели? Но нали е напълно мислимо тия по-висши същества съвсем да не са по-висши от своите създания? Даже тъкмо така би трябвало да бъде, както закономерно би се случило и с проектираните на Земята киборги. Защото киборгите автоматично се превръщат в една друга, самостоятелна цивилизация. Тогава?