— Имаш ли нещо против да изчакам тук, докато ме вземат?
— Ни най-малко.
Разбира се, сега трябваше някой да ме вземе. Извадих мобилния си телефон и се поколебах на кого да се обадя. Коди би бил идеалният избор, но живееше далече, южно от книжарницата, а аз бях на север от нея. Вече сигурно бе тръгнал за урока по танци и да идва чак дотук, би означавало и двамата да закъснеем. Нужен ми бе някой, който живееше наблизо, но не познавах никого, с изключение на… Сет, който живееше в Университетския квартал. Не беше много далече от Лейк Сити. Въпросът беше дали в момента си е вкъщи, или все още е в „Куин Ан“. Реших се и набрах номера му.
— Ало?
— Джорджина е. Къде си?
— Ъ-ъ… у дома.
— Страхотно. Имаш ли нещо против да ме вземеш с колата си?
След петнайсет минути Сет дойде до магазинчето на Ерик.
Очаквах, че през това време Картър ще се появи, но от него нямаше и следа. Благодарих на Сет и се качих в колата му.
— Наистина оценявам какво правиш за мен. Този, който трябваше да ме закара, така да се каже, се изпари.
— Нямам нищо против. — Той се поколеба и ми хвърли бегъл поглед. — Красива си.
— Благодаря.
Бях с червена рокля, а горната й част бе тип корсет без ръкави.
— Става да се носи и с бархетна риза.
Отне ми секунда да си спомня ансамбъла, който носех в дома на брат му, и още секунда — да си спомня, че все още не му бях върнала ризата.
— Съжалявам — казах, след като му припомних за това. — Скоро ще ти я върна.
— Няма проблем. В крайна сметка, все още държа книгата ти като залог. Така е честно. Чувствай се свободна да носиш ризата по-често. Така ще ухае на теб и парфюма ти.
Той внезапно млъкна, явно притеснен, че е казал прекалено много, което май си беше така. Исках да се пошегувам с коментара му, малко да смекча неудобството му, но вместо това си представих как Сет държи пред лицето си бархетната риза и вдишва дълбоко, защото тя ухае на мен. Картината беше толкова секси, толкова откровено провокативна, че мълчаливо се отдръпнах от него и се загледах през прозореца, за да скрия чувствата си и внезапното си тежко дишане.
„Каква безсрамна уличница съм“, реших, докато останалата част от пътуването премина в мъртвешка тишина. В един, момент плачех за Роман, а в следващия ми се искаше да скоча в леглото със Сет. Бях непостоянна. Изпращах смесени сигнали на мъжете, прехвърлях се от един на друг, с едната ръка подканвах, а с другата — отблъсквах. Вярно, енергията от секса с Мартин свършваше, така че повечето мъже отново започваха да ми изглеждат доста привлекателни, но все пак… нямах срам. Вече дори не знаех кого или какво искам.
Когато Сет паркира, но отказа да дойде с мен в „Емералд Сити“, се почувствах виновна. Знаех си — мислеше, че го смятам за перверзник заради коментара му за парфюма ми. Нямаше да позволя това да продължава, не понасях мисълта, че чувства неудобство пред мен, особено когато забележката му се бе оказала така възбуждаща. Трябваше да оправя нещата.
Наведох се към него, като се надявах деколтето ми да свърши поне половината от работата ми по заглаждането на проблема.
— Спомняш ли си онази сцена от „Стъклената къща“ Сцената, в която О’Нийл изпраща сервитьорката до дома й?
Той вдигна вежди:
— Е, все пак аз съм я писал.
— Ако не греша, той казва, че е срамота да оставиш сама жена, облечена в къса рокля.
Сет се втренчи в мен с непроницаемо изражение. Накрая, на лицето му заигра вече не толкова притеснена усмивка.
— Той казва: Мъж, който оставя сама жена, облечена в къса рокля, въобще не е мъж. Жена в такава рокля не иска да бъде сама.
Многозначително го погледнах:
— Е?
— Какво?
— Не ме карай да ти обяснявам. Аз съм в точно такава рокля и не искам да съм сама. Ела с мен. Знаеш, че ми дължиш един танц.
— А ти знаеш, че не танцувам.
— Мислиш ли, че това би спряло О’Нийл?
— Мисля, че О’Нийл понякога нагазва в дълбокото. Не знае кога да спре.
С раздразнение поклатих глава и тръгнах.
— Почакай — извика Сет, — идвам.
— Малко остана да не дойдеш, нали? — попита ме Коди, когато се втурнахме във вече затворената книжарница.
Прегърнах го и двамата със Сет сърдечно си кимнаха, преди писателят да се изгуби сред персонала.